Оставаше един инквизитор. Вин бе примамила всички в Лутадел, бе им заложила клопка. И мъглите бяха отвърнали на призива й.
Време бе да приключи с това, за което бе дошла.
Марш можеше само да гледа как Вин коленичи до него и протяга разтреперана ръка към един от очните му клинове.
Не можеше да направи нищо. Беше изразходвал по-голямата част от съхраненото в металоема здраве, а останалото нямаше да има особен ефект. Би могъл или да възстанови част от раните си много бързо, или да изчака, докато оздравее напълно, но това щеше да отнеме време. И в двата случая щеше да издъхне в мига, когато Вин извади клина.
„Най-сетне — помисли си той с облекчение, когато тя сграбчи металния край. — Усилията ми се оправдаха. По някакъв начин“.
Почувства гнева на Гибелта, която едва сега бе осъзнала грешката си. В края на краищата Марш бе успял да промени нещата. Този път не се беше предал. Бе направил нещо, с което Мейр би се гордяла.
Вин изтръгна клина. Болеше, разбира се — много повече, отколкото Марш смяташе за възможно. Той изкрещя — едновременно от болка и радост, — когато Вин посегна към втория очен клин.
Но изведнъж тя се поколеба. Марш чакаше нетърпеливо. Тя се разтрепери, закашля се и се преви. Стисна зъби и посегна отново. Пръстите й докоснаха клина…
И изведнъж Вин изчезна.
След себе си остави мъгливите очертания на млада жена. Те също скоро се разтвориха и Марш остана сам сред развалините на двореца — самият той също развалина.
74.
Веднъж тя попитала Гибелта защо е избрала нея. Отговорът е прост и няма нищо общо с личността й, възгледите й или дори с уменията й в аломантията.
Просто тя е била единственото дете, на което Гибелта е успяла да постави подходящ хемалургичен клин — такъв, който да подсили вродените й умения с бронза и да й помогне да установи точното място на Кладенеца на Възнесението. Луда майка, сестра Търсач, а самата тя — Мъглородна. Тъкмо комбинацията, която е търсела Гибелта.
Имало е, разбира се, и други причини. Които дори Гибелта не е знаела.
Денят започна без мъгли.
Елънд стоеше на един скалист хълм и се оглеждаше. Чувстваше се много по-добре, след като най-сетне бе успял да се наспи тази нощ, макар че тялото го болеше от битката, а раната на ръката му пулсираше неприятно. През гърдите му преминаваше кървава диря от меча на един колос. Рана, която би убила всеки друг.
Земята пред градските порти бе осеяна с трупове на колоси, купища убити чудовища запълваха и тесния каменен проход. Миришеше на смърт и съсирваща се кръв. Между синкавите трупове на чудовища се мяркаше и бялата плът на избитите хора — много по-често, отколкото би искал Елънд. Но Фадрекс бе оцелял — дори само заради появилото се в последния миг попълнение от няколко хиляди аломанти и необяснимото отстъпление на колосите.
„Защо си тръгнаха? — чудеше се Елънд, едновременно объркан и доволен. — И, което е по-важно, къде отидоха?“
Чу приближаващи се стъпки, обърна се и видя, че Йомен се изкачва по издяланите в скалата стъпала. Пухтеше от усилие, все така загърнат в расото на принудител. Но пък никой не очакваше от него да се бие. В края на краищата той бе учен, а не воин.
„Също като мен“ — помисли си Елънд и се засмя наум.
— Мъглите ги няма — отбеляза Йомен.
— И през деня, и през нощта.
— Скаа се прибраха по къщите си, когато мъглите изчезнаха. Някои все още отказват да излязат. От векове се боят да излизат нощем заради мъглите. А сега, когато мъглите ги няма, са толкова обезпокоени от това необичайно явление, че пак се крият.
Елънд се обърна и погледна към града. Мъглите бяха изчезнали, но саждите продължаваха да се сипят. Все така гъсто. Вече затрупваха убитите във вчерашното сражение.
— Много е горещо днес — каза Йомен и изтри чело.
Елънд се намръщи и едва сега си даде сметка, че наистина е много горещо. Беше ранна утрин, а имаше усещането, че е пладне.
„Нещо не е наред — помисли си той. — Нещо се е объркало. Съвсем“. Саждите изпълваха въздуха с плътна завеса и покриваха всичко. А горещината… не трябваше ли да е по-студено, когато се сипят толкова много сажди и закриват слънчевата светлина?
— Йомен, организирай няколко групи. Нека преровят труповете и да потърсят ранени. А после се заеми с настаняването на цялото население в подземията. Войниците да са готови за… за каквото и да е. Не зная какво.
Йомен се намръщи.
— Говориш, сякаш няма да си тук, за да ми помогнеш.