Както следваше да се очаква, териската религия бе съсредоточена върху познанията и науката. Светоносците — тукашната дума за Пазителите — бяха свети мъже и жени, които трупаха познания и освен това пишеха за своя бог, Тер. Това бе древна дума за „съхранявам“. Централна тема на религията заемаха историите за сблъсъка между Съхранението — или Тер — и Гибелта. Те включваха различни пророчества за Героя на времето, който се смяташе за наследник на Съхранението.
Светоносците проповядваха на народа си въздържаност, вяра и разбирателство между хората. Учеха, че е по-правилно да се строи, вместо да се руши, принцип, който бе залегнал в сърцевината на тяхната вяра. Разбира се, имаше и ритуали, обреди и традиции. Имаше и по-дребни религиозни водачи, които изискваха да бъдат правени пожертвования и да се спазват наложените канони. Всичко това му изглеждаше добре познато. Дори издигането в култ на науката се срещаше в още няколко религии, които бе изучавал.
Мисъл, която го накара да почувства отчаяние. Дали това не бе само поредната ненужна религия?
Какво всъщност бе очаквал? Някаква зашеметяваща доктрина, която ще му докаже, че там горе съществува бог? Чувстваше се като глупак. Отново му се струваше, че е бил измамен. За това ли бе прекосил половин империя, изпълнен с нови надежди и очаквания? Това ли щеше да му помогне да спаси света? Обикновени, познати думи. Интересни идеи, но такива се срещаха в голяма част от документите в папката. Нима очакваха от него да повярва само защото това е било учението на неговия народ?
Тук нямаше обещания, че Тиндуил все още живее. Защо сънародниците му бяха избрали от всички възможни религии точно тази? Отчаян, Сейзед отново се зарови сред металните си записки, сравняваше ги с познанията, които бе прехвърлил в паметта си. С източници, открити от Пазителите — дневници, писма и записки на учени, въз основа на които досега бяха изграждали представите си за териската религия. Преглеждаше ги отново и отново, четеше внимателно всеки ред.
Какво бе накарало неговите сънародници с такова желание да приемат тази религия? Дали бяха само продукт на обществото си, хора, които следват традицията? Четеше биографиите им и се опитваше да си внуши, че са били простовати хорица, неспособни да подлагат на съмнение обкръжаващия ги свят. И наистина, как иначе не биха забелязали толкова, много противоречия и непоследователности?
Седеше със затворени очи, изпълнил ума си с огромно количество информация, из която се ровеше. Минаваше време, а той все не откриваше това, което търсеше. Тези хора не му се струваха глупаци. И тогава му хрумна друга мисъл. Ставаше въпрос за думите, за чувствата, които бяха изпитвали вярващите.
Преди Сейзед се съсредоточаваше главно върху учението. Но този път се зае да изучава хората, които го бяха следвали, да чете всичко, което е написано за тях. И докато повтаряше в ума си думите им, започна да разбира нещо. Религиите, които познаваше досега, можеха да бъдат отделени от хората, които вярваха в тях. Погледнати абстрактно, тези религиозни учения бяха банални. Но когато четеше думите на техните последователи — когато ги четеше внимателно, — той забелязваше важни неща.
Защо бяха вярвали? Защото бяха виждали чудеса. Явления, които друг би приел за случайни, а вярващият — за знак. Неочаквано оздравяване на любим човек, късмет в сделка, случайна среща с отдавна изчезнал приятел. Не догмите или идеалите привличаха тези хора, а обикновената магия на обкръжаващия ги свят.
„Как го каза Дух? — запита се Сейзед, седнал в сумрачната пещера. — Вярата е свързана с доверието. С мисълта, че някой бди над нас. Че някой накрая ще поправи всичко, макар в момента нещата да изглеждат ужасно“.
Оказваше се, че за да вярваш, е достатъчно само да го искаш. Звучеше като главоблъсканица, с каквито Сейзед се бе срещал и преди. Той жадуваше за нещо, което да го накара да повярва. Искаше да повярва заради някакво доказателство, което му е било предоставено.
Ала вярващите, които сякаш живееха в съзнанието му, щяха да кажат, че вече разполага с доказателство. Не беше ли получил отговор в миг на отчаяние? Тъкмо когато бе решил да се откаже — не му ли заговори ТенСуун? Сейзед се бе помолил за някакъв знак и го бе получил.
Дали това бе случайност? Или провидение?
Очевидно той бе този, който трябваше да реши. Върна се към дневниците и писмата, към информацията в металоемите и този път вместо спомените, повика чувствата за тях. Какъв да бъде? Вярващ или скептик? В този момент нито един от тези пътища не му се струваше неразумен.
„Аз искам да вярвам — рече си той. — Затова похабих толкова много време в търсене. Не мога да съм и двете едновременно. Трябва най-сетне да реша“.