Кое да бъде? Поседя известно време потънал в дълбоки размисли и спомени.
„Аз потърсих помощ — помисли си. — И нещо ми отвърна“.
Усмихна се и изведнъж светът му се стори малко по-светло място. „Бриз беше прав — помисли си той, стана и взе да си събира багажа за път. — От мен не става атеист“.
Мисъл, която му се стори лекомислена след случилото се току-що. Докато събираше металните листове и се подготвяше за среща с Първото поколение, си помисли, че покрай вратата му минават кандри, които нямат никаква представа за важността на взетото от него решение.
Но такива неща се случваха често. Някои важни решения се вземаха на бойното поле или в заседателна зала. Но други се приемаха насаме, без да стават достояние на останалите. Което не омаловажаваше точно това решение. Сейзед бе готов да повярва. Не защото му бе доказано нещо по начин, който не би могъл да обори. А защото бе избрал да го стори.
Както, помисли си той, Вин бе избрала да вярва и да се доверява на хората от своята група. Заради онова, на което я бе учил Келсайър. „Ти научи и мен, Оцелели — помисли си Сейзед, докато се отправяше към каменния тунел, за да се срещне с водачите на кандра. — Благодаря ти“.
Докато крачеше по коридора, постепенно се изпълни с вълнение и нетърпение от предстоящата среща. Сега, когато се бе запознал обстойно с тази религия, му се искаше да научи повече за Първия договор.
Доколкото му бе известно, той бе първият човек, ако не се броеше лорд Владетеля, комуто се удаваше възможност да се запознае с Договора. Членовете на Първото поколение се отнасяха към металните листове, на които бе изписан Договорът, с много по-малко почитание от останалите кандра. И това го изненада.
„Разбира се — помисли Сейзед, — в това има известна логика. За членовете на Първото поколение лорд Владетеля е бил близък приятел. Те помнят как са се катерили с него в планината — вярно, той е бил техен водач, но не и бог. Също както членовете на групата на Келсайър не можаха да го възприемат в чисто религиозен план“.
Все още потънал в мисли, Сейзед влезе в Палатата на Завета, чиито широки метални врати бяха отворени. Залата беше пълна.
Членовете на Първото поколение бяха в нишите си, а зад аналоите бяха представителите на Второто поколение и се опитваха да успокояват събралите се.
— … означава това, КанПаар? — тъкмо питаше някой. — Объркани сме. Попитай Първото поколение.
— Вече говорихме за това — рече КанПаар, водачът на Вторите. — Няма повод за безпокойство. Погледнете се, скупчили сте се, роптаете и разпространявате слухове, сякаш сте хора!
Сейзед се обърна към една млада кандра, застанала до вратата на Палатата, и попита:
— Какъв е поводът за тази суматоха?
— Мъглите, Светейши вестоносецо — отвърна кандрата, която, изглежда, бе жена.
— Какво мъглите? — попита Сейзед. — Безпокои ви, че излизат все по-рано привечер и се разсейват все по-късно сутрин?
— Не — отвърна младото момиче. — Безпокои ни, че изчезнаха.
— Какво?! — възкликна Сейзед.
— Малко преди зазоряване един от пазачите излязъл да провери изходите. Казва, че нямало и следа от мъглите — изчезнали още през нощта! И други отидоха да се уверят с очите си. Всички го потвърдиха.
— Обяснението е съвсем просто — продължи КанПаар. — Знаем, че снощи валя, а понякога дъждът разпръсква мъглите за кратко. Утре ще се върнат.
— Но днес не вали — посочи някой. — Не е валяло и когато ТарКаав излязъл на обход. От месеци мъглите се спускат рано сутрин. Къде са се дянали?
— Ба! — КанПаар махна небрежно с ръка. — Първо се тревожехте, когато мъглите започнаха да се задържат до късно, сега пък се тревожите, че ги няма. Ние сме кандра. Ние сме вечни — надживяваме всички и всичко. Не се събираме в роптаещи тълпи. Захващайте се за работа. Няма причина да се суетите.
— Не е тъй — обади се един глас и всички глави се извърнаха нататък.
— Не — повтори Хаддек, водачът на Първото поколение. — Случаят е много важен. КанПаар, ние грешим. Очистете Палатата. Нека остане само Пазителят. И разпространете вестта. Може би е дошъл Денят на Развръзката.
Думите му само внесоха още по-голям смут. Сейзед стоеше като истукан: никога не бе виждал подобна реакция от тези по правило спокойни същества. Те направиха каквото им бе наредено — напуснаха помещението, — но не спираха да шепнат развълнувано и да спорят. Вторите се изнизаха последни, с унизен вид. Сейзед ги изпрати с поглед, докато обмисляше думите на КанПаар.
„Ние сме вечни — ние надживяваме всички и всичко“. Изведнъж започнаха да му се проясняват много неща, свързани с кандра. Колко лесно би било да игнорираш външния свят, ако си безсмъртен. Те бяха преживели безброй неволи и затруднения, бунтове и размирици, и всичко, което се случваше отвън, им се струваше банално.