Банално до такава степен, че бе възможно дори да игнорират пророчествата на собствената си религия, когато, изглежда, бе настъпило време да се сбъднат.
Най-сетне помещението се изпразни и двама яки пазачи отвън захлопнаха вратите. Сейзед подреди записките си върху масичката и зачака търпеливо.
— Кажи ми, Пазителю — заговори Хаддек, след като Първите се настаниха по местата си, — как си обясняваш подобно събитие?
— Изчезването на мъглите? Струва ми се знаменателно, макар че не мога да определя точната причина за него.
— Това е, защото има още неща, които не сме ти обяснили — призна Хаддек и погледна към останалите. Те бяха видимо разтревожени. — Неща, свързани с Първия договор и обещанията на кандра.
Сейзед положи ръка върху металните листове.
— Продължавайте, ако обичате.
— Ще те помоля да не записваш думите ми — предупреди го Хаддек.
— Добре, но ви предупреждавам. Паметта на Пазителя — дори без помощта на металоеми — е много силна.
— Безсилни сме пред последното — призна един от присъстващите. — Нуждаем се от съвета ти, Пазителю. Като чужденец.
— И наш син — прошепна друг.
— Когато ни създаде — продължи Хаддек, — Отецът ни… възложи задача. Нещо различно от Първия договор.
— Вероятно му е хрумнало на момента — добави друг. — Макар че след като го каза, твърдеше, че било много важно.
— Той ни накара да му обещаем — заговори отново Хаддек. — Всеки от нас. Каза ни, че някой ден вероятно ще се наложи да се освободим от Благодатта.
— Да я извадим от телата си — каза друг.
— Да се самоубием — поясни Хаддек.
Възцари се тишина.
— Сигурни ли сте, че това ще ви убие? — попита Сейзед.
— Ще ни превърне отново в мъгливи духове — отвърна Хаддек. — Което е почти същото.
— Отецът каза, че трябва да го направим — обади се друг. — Нямаше „може би“ в думите му. Заръча ни да казваме за това условие на всички кандра.
— Наричаме го Развръзката — съобщи Хаддек. — Всяка кандра научава за него веднага щом се роди. И всеки е длъжен да се закълне, че ще извади от тялото си Благодатта, ако Първото поколение му заповяда. Досега не се е налагало да прибягваме до това.
— Но смятате, че моментът е настъпил? — попита Сейзед и се намръщи. — Не разбирам. И това само защото мъглите се държат малко странно?
— Пазителю, мъглите са тялото на Съхранението — обясни Хаддек. — Това е много знаменателно събитие.
— Цяла сутрин слушаме как децата ни го обсъждат — обади се друг. — И това ни безпокои. Те не знаят какво представляват мъглите, но разбират тяхната важност.
— Рашек ни каза, че ще се досетим — обади се друг. — Така ни рече. Ще дойде ден, в който ще трябва да се освободите от Благодатта си. И ще познаете, когато той настъпи.
Хаддек кимна.
— Да, той каза, че ще познаем. И сега сме… много обезпокоени.
— Как да наредим на собствения си народ да се погуби? — попита някой отзад. — Мисълта за Развръзката открай време не ми дава покой.
— Рашек виждаше бъдещето — каза Хаддек. — Той държеше в себе си силата на Съхранението и я владееше. Той е единственият човек, който го е правил! Дори това момиче, за което говори Пазителят, не е използвало силата. Само Рашек! Нашият Отец.
— Къде тогава са мъглите? — попита някой.
Отново се възцари тишина. Сейзед седеше с молива в ръка, но не смееше да записва. Наведе се напред и попита:
— Мъглите са тялото на Съхранението?
Останалите кимнаха.
— И… то е изчезнало?
Повторно кимване.
— Това не значи ли, че Съхранението се е завърнало?
— Невъзможно — побърза да отвърне Хаддек. — Остана само силата на Съхранението, но тя не може да бъде унищожена. Умът му обаче бе погубен — защото то го пожертва, за да затвори Гибелта.
— Остава Отломъкът — каза някой високо, все едно цитираше заучен текст. — Сянката на съзнанието.
— Да — потвърди Хаддек. — Но това не е Съхранението, а само образ — останки. Сега, когато Гибелта избяга на свобода, вероятно трябва да предположим, че те също са били унищожени.
— Мисля, че има и друго — заговори някой. — Ние можем…
Сейзед вдигна ръце, за да им привлече вниманието.
— Щом Съхранението не се е върнало, възможно ли е някой друг да приеме силата му и да я използва, за да се бие? Не проповядвате ли, че ще се случи нещо такова? Че онуй, що е било разделено, някой ден пак ще стане цяло.
Мълчание.
— Може би — рече неуверено Хаддек.
„Вин! — помисли развълнувано Сейзед. — Значи това е да си Героят на времето! Прав съм да вярвам. Тя може да ни спаси!“