В този момент вратите на Палатата се разтвориха и влязоха неколцина представители на Петото поколение с каменни скелети, следвани от върлинести Втори. Пред пещерата се бе събрала шумна тълпа.
— Хванете ги! — извика КанПаар и посочи Първите.
— Какво означава това? — попита гневно Хаддек.
Членовете на Петото поколение забързаха да изпълнят заповедта.
— Това е преврат — рече Сейзед и бавно се надигна. Четирима Пети го заобиколиха. Държаха чукове.
— Не можете повече да ни водите — заяви КанПаар на Първите. — Ще унищожите всичко, което имаме, ще замърсите страната ни с чужденци, ще замъглите мъдростта на народа ни с глупавите си приказки.
— КанПаар, моментът не е никак удачен — рече Хаддек, докато Петите дърпаха и блъскаха останалите членове на Първото поколение.
— Не бил удачен? — попита разгневено КанПаар. — Вие говорите за Развръзката! Имате ли някаква представа каква паника предизвиква това? Ще разрушите всичко, което сме постигнали.
Въпреки гневния си тон кандрата се усмихваше с прозрачните си устни.
„Той бърза да удари сега — досети се Сейзед, — преди Първото поколение да издаде повече на обикновените кандра — и да накара Вторите да се двоумят. Ще ги натика някъде и ще сложи в нишите свои верни последователи“.
Посегна към пютриема, но един от Петите го бутна встрани със светкавично движение, други двама го уловиха за ръцете. Той се задърпа, но нападателите му бяха нечовешки силни.
— КанПаар! — извика Хаддек. Гласът на Първия бе изненадващо гръмък. — Ти си от Второто поколение — трябва да ни се подчиняваш. Ние сме ви създали!
КанПаар не му обърна внимание и нареди на Петите да завържат всички Първи. Вторите се бяха скупчили около него и изглеждаха разтревожени от случващото се.
— Може би наистина настъпи часът за Развръзката! — извика Хаддек. — Ние трябва… — И млъкна, защото един Пети му запуши устата.
— Тъкмо затова аз поемам властта — рече КанПаар и поклати глава. — Вие сте твърде непоследователни. Не мога да оставя бъдещето на моите сънародници в ръцете на хора, готови да им наредят да се самоубият.
— Страхуваш се от промяната — отбеляза спокойно Сейзед и срещна погледа му.
— Страхувам се от нестабилността — поправи го КанПаар. — Ще се постарая народът на кандра да има сигурен управник.
— Доводи, използвани от много бунтари и превратаджии преди теб — посочи Сейзед. — Разбирам загрижеността ти. Но не бива да го правиш. Дошло е времето да се сбъднат собствените ви пророчества. Сега вече и аз разбрах! Без участието на кандра в предстоящото представление може неволно да предизвикате края на всичко. Оставете ме да завърша изследванията си — ако трябва, заключете ме в това помещение, — но не бива да…
— Запушете му устата! — нареди КанПаар и му обърна гръб.
76.
Винаги съм се удивявал на странната способност на аломантите да виждат в мъглите. Достатъчно е да разпалят калай и могат да виждат — независимо дали денем, или нощем — много по-надалече от обикновен човек. За лаика вероятно това е съвсем разумно обяснение — в края на краищата калаят подсилва сетивата.
Но тъкмо логиката вероятно ще открие една малка загадка в тази способност. Как по-точно калаят позволява да се вижда в мъглите? Та те не са свързани по никакъв начин с остротата на зрението. Те са еднаква пречка за късогледия и за човека с нормално зрение.
Ето това трябваше да е първият знак. Аломантите могат да виждат в мъглите, защото по същество мъглите са изградени от същата аломантична сила. Веднъж настроен към нея чрез разпаления калай, аломантът става част от мъглата. И следователно тя е прозрачна за него.
Вин… се рееше. Не спеше, но и не бе съвсем будна. Беше объркана. Дали беше сред развалините на Кредик Шау? В каютата на ладията с Елънд? В двореца в Лутадел, обсадения град? Или в работилницата на Клъбс, изплашена и объркана от вниманието на тези непознати хора?
А може би се бе сгушила в някоя малка уличка, цялата в синини след поредния побой на Рийн?
Плъзна ръка, за да се ориентира пипнешком. Но крайниците й не я слушаха. Дори не можеше да ги види. Колкото по-дълго се рееше, толкова повече се проясняваше погледът й. Тя беше в… Лутадел. След убийството на инквизиторите.
Защо не усещаше нищо? Опита се да се подпре, да се изправи, но земята изглеждаше странно далече. Освен това не виждаше ръцете си.
„Сигурно съм умряла“.
Тази мисъл я накара да се пробуди още. Вече виждаше, макар и мътно, като през изкривено стъкло. Усещаше в себе си някаква… тръпнеща сила. Не като тази, която човек чувства в крайниците си — а някак гъвкава.