Успя да се извърти и да огледа града. И докато се извръщаше, се озова лице в лице с нещо тъмно.
Не можеше да определи на какво разстояние е от нея. Изглеждаше едновременно близко и далече. Виждаше го съвсем ясно — но не можеше да го докосне. Инстинктивно знаеше какво е.
Гибелта вече не изглеждаше както преди. Сега бе приела образа на голямо петно от местещ се черен дим. Създание без тяло, но със съзнание, по-всеобхватно от това на всеки човек.
„Ето в какво съм се превърнала и аз“ — осъзна Вин, докато мислите й бързо се проясняваха.
„Вин — заговори Гибелта. Гласът също бе променен, по-гърлен. Минаваше през нея като вибрации, като аломантичен пулс. — Добре дошла при божествата“.
Вин не отговори. Опипваше всичко наоколо със сетивата си, опитваше се да разбере какво трябва да направи. Светът бе като отворена книга за нея. Както преди, когато се бе докоснала до силата при Кладенеца на Възнесението. Тя мигновено разбираше всичко. Само че този път силата бе невъобразима, а разбирането — необхватно, и това я смайваше. За щастие умът й бързо се разширяваше, докато тя растеше.
Докато се пробуждаше.
Извиси се над града. Съзнаваше, че силата, която тлее в нея, е само център, средоточие. Фокус за силата, разпиляна по целия свят. Би могла да е навсякъде, където пожелае. И наистина, част от нея бе едновременно на много места. Виждаше света като едно цяло.
И светът умираше. Тя долавяше трусовете му, виждаше как животът го напуска. Повечето растения бяха загинали. Животните скоро щяха да ги последват, малкото, които оцелееха, щяха да са тези, които се прехранват с мъртви листа, покрити със сажди. Хората нямаше да издържат още дълго, макар че Вин с интерес установи, че голяма част от тях са се укрили в подземията.
„Значи това не са били складове — осъзна тя, най-сетне прозряла плана на лорд Владетеля. — А убежища. Затова са толкова просторни. Истински подземни крепости. Където да чакат и да се опитат да оцелеят по-дълго“.
Виж, това би могла да поправи. Пресегна се и запуши саждивите кратери. Успокои енергията им, изгаси ги, преустанови изригването на лава и сажди. След това се насочи към небето и изтри дима и мрака от атмосферата — все едно почисти зацапано стъкло с гигантска кърпа. Свърши всичко това за миг — сигурно в света под нея не бяха изминали и няколко минути.
И почти веднага земята бе обхваната от пожари.
Слънцето бе удивително силно — не си бе дала сметка, че саждите и димът са защита за повърхността. Тя извика уплашено и завъртя света толкова бързо, че слънцето се озова от другата страна. Спусна се мрак. И веднага след него по повърхността се развихриха ужасяващи бури. Климатът се промени от бързото завъртане, в океана се вдигна гигантска вълна и се понесе към брега, заплашваше да помете няколко града.
Вин отново извика уплашено и се пресегна да спре вълната. Но нещо й попречи.
Тя чу смях. Завъртя се във въздуха и погледна към черния облак, който сега представляваше Гибелта.
„Вин, Вин — чу глас. — Даваш ли си сметка колко много приличаш на лорд Владетеля? Когато получи силата, той се опита да поправи всичко. Всички човешки злини“.
Вин видя и това. Не беше вездесъща — не можеше да види цялото минало. Но пък виждаше ясно историята на силата, която държеше. Видя момента, в който Рашек я получи, и отчаяните му усилия да върне планетата на правилната й орбита. Но я беше изтикал твърде далече и светът бе започнал да изстива. Най-сетне я тласна обратно, ала силата му бе твърде голяма — ужасяваща — и не можеше да я контролира точно. И ето, че светът започна да се нажежава. Скоро целият живот щеше да загине.
Рашек отвори саждивите кратери, за да забули атмосферата, и слънцето стана червено. С това спаси планетата, ала същевременно я обрече.
„Ти си твърде припряна — долови мисълта на Гибелта. — Аз държа тази сила от повече време, отколкото можеш да си представиш. Трябва да я управляваш много внимателно и точно. Освен, разбира се, ако не искаш просто да рушиш“.
Гибелта се пресегна със сила, която Вин усещаше. Без дори да се замисли, хвърли своята сила срещу нейната, но нещо я спря.
Под нея цунамито се блъсна в брега. А долу имаше хора. Хора, които се бяха изхранвали с риба от морето, когато посевите бяха изсъхнали. Вин почувства болката и ужаса им, извика и се пресегна да ги защити.
И отново бе спряна.
„Сега вече позна безсилието — заяви Гибелта, докато вълната разрушаваше града. — Какво ти казваше твоят Елънд? На всеки Тласък съответства Придърпване. Хвърлиш ли нещо нагоре, то пак ще падне долу. Противодействие.
Гибелта си има Съхранение. От незапомнени времена! От вечността! И всеки път, когато аз тласкам, ТИ ми отвръщаш с тласък. Спираш ме дори когато си мъртва, защото ние сме сили. Нищо не мога да сторя! Но и ти също. Това е балансът! Проклятието на нашето съществуване“.