Вин страдаше: докато хората долу умираха, помитани от водата. „Моля те — заговори тя. — Моля те, позволи ми да ги спася“.
„Защо? — попита Гибелта. — Какво ти казах преди? Всичко, което правиш, е в моя услуга. Преча ти само от добрина. Защото дори само като посегнеш към тях, ще разрушиш повече, отколкото ще съхраниш. Винаги е било така“.
Вин се рееше безпомощно, заслушана в писъците. А през това време една малка част от ума й разсъждаваше над думите на Гибелта.
Не бяха истина. Говореше, че всичко ще бъде разрушено, а същевременно недоволстваше от баланса. Предупреждаваше я, че с опитите си повече ще руши, но Вин не вярваше, че я спира само от добрина. Гибелта искаше и Вин да руши.
Невъзможно беше да правиш и двете едновременно. Тя знаеше, че е противник на Гибелта. Би могла да спаси тези хора, ако Гибелта не я бе спряла. Вярно, още нямаше нужната точност. Но грешката не беше в силата, а в нея самата. Гибелта й пречеше, за да не може да се научи, както се бе научил лорд Владетеля.
Тя смени посоката и се понесе към Лутадел. Съзнанието й продължаваше да се разширява, но все пак нещо, което видя, я обърка. Ярки светлини сияеха като точки върху повърхността. Приближи се да провери каква е причината. Но също както бе трудно да гледаш право в пламъка на фенера, за да установиш източника, не успя да прозре какво се крие зад тях.
Досети се едва когато наближи Лутадел. Над разрушения дворец се издигаше ярко сияние. И светлината имаше формата на…
Кули. От метал. „Ето какво предизвиква сиянието. Права бях. Металът е сила и затова Гибелта не може да чете текст, изписан върху стомана“. Обърна гръб на сияещите кули. Гибелта както винаги бе наблизо и я наблюдаваше.
„Останах изненадана — заговори тя, — когато Съхранението поиска да ви създаде. Животът по правило е устроен върху законите на природата. Върху баланса. Но Съхранението… то искаше да сътвори нещо, в което балансът преднамерено е нарушен. Нещо, което може да избира кога да съхранява и кога да руши. И това ме заинтригува.
Стори ми се странно, че пожертва толкова много от себе си за вашето сътворение. Защо трябваше да се лишава от силата си, давайки ми възможност да разруша света, само за да постави на повърхността му човешки същества? Зная, че други биха нарекли смъртта му заради моето пленничество саможертва, но това не беше саможертва. Саможертвата дойде много по-късно.
Да, Съхранението се опита да ме предаде — да ме плени. Но не можеше да ме спре. Можеше само да ме забави. Да ме задържи. Да отложи неизбежното. От деня, в който ви създадохме, балансът бе нарушен. Аз станах по-силна. И Съхранението го знаеше“.
Вин се намръщи — или поне се почувства, сякаш се мръщи, защото вече нямаше тяло. Думите на Гибелта…
„Тя каза, че е по-силната. Но нали сме уравновесени. Пак ли лъже?“
Не… Гибелта не лъжеше. Тя погледна назад във времето и видя, че Гибелта вярва във всичко, което казва. Наистина вярваше, че всичко, което прави Вин, й е от полза. Виждаше света през поглед, жадуващ разрушение.
Гибелта не лъжеше, че е по-силна от нея. Ала от друга страна, за момент силите им бяха уравновесени. Което означаваше…
„Че някъде има и друга частица от Гибелта — помисли си тя. — Съхранението е слабо, защото е дало част от себе си за сътворението на човечеството. Не съзнанието си — него е използвало, за да изгради затвор за Гибелта, — но част от силата“.
Сега вече знаеше със сигурност това, което преди само бе подозирала. Силата на Гибелта бе концентрирана, скрита някъде от Съхранението. Атиумът. Гибелта наистина бе по-силна. Или щеше да бъде, ако успееше да си възвърне тази част от себе си. И тогава щеше да разруши всичко — балансът между тях наистина щеше да е нарушен в нейна полза.
„Има толкова неща, които не зная“ — помисли си отчаяно Вин, докато ослепителното бяло сияние се разпространяваше бързо над света.
Странна мисъл, след като умът й непрестанно разширяваше границите си и обхващаше все повече знания. Невежеството й вече не бе това на обикновен човек. Просто Гибелта имаше огромна преднина. Беше си създала верни слуги, които да действат дори без прекия й контрол, и Вин не можеше да им попречи.
Видя как Гибелта се е готвела да се наложи над света. Видя как неуловимо бе манипулирала лорд Владетеля преди хиляда години. Докато Рашек бе държал силата в себе си, тя му бе шепнала, бе му помагала да разбере хемалургията. И Рашек й се бе подчинил, без дори да го осъзнава. Беше създал нейни слуги — цели армии, — за да може Гибелта да превземе света, когато дойде времето за това.