Вин ги виждаше ясно — колосите бързо се стичаха към Лутадел.
„Вин, ще ти призная — заговори Гибелта. — Ти унищожи моите инквизитори. Всички освен един — последния. Не беше никак лесно да ги създам. Аз…“
Вин престана да я слуша. Нещо друго привлече вниманието й. Нещо се движеше в Лутадел, носеше се върху копия от светлина.
Елънд.
77.
Ако погледнем назад, би трябвало да видим връзката между мъглите, аломантията и силата в Кладенеца на Възнесението. Аломантите не само могат да виждат в мъглите, но е доказано и че мъглите се вихрят по особен начин край всеки, който владее аломантия.
Много по-показателен е фактът, че когато един хемалург прибягва до способностите си, той прогонва мъглите. Колкото по-близо е до Гибелта, колкото по-силно е въздействието й върху него и колкото по-дълго носи клиновете й, толкова повече ги отблъсква.
Елънд стоеше насред руините на Кредик Шау, слисан от размера на разрушенията.
Това, което виждаше, му се струваше… невъзможно. Каква сила би могла да изравни със земята тази величествена постройка и да разхвърли отломки през няколко улици? И защо разрушението бе съсредоточено тук, в някогашния център на управлението на лорд Владетеля?
Стъпи в центъра на гигантския кратер и се завъртя бавно в мрака на нощта, разглеждайки останките от рухналите кули.
— В името на лорд Владетеля… — възкликна тихо. Да не би да беше станало нещо при Кладенеца на Възнесението? Може би той беше избухнал?
Градът изглеждаше съвсем опустял. Лутадел, най-големият метрополис на Последната империя, седалището на неговото управление. Пуст. Повечето сгради бяха разрушени, една трета — изгорели до основи, а самият Кредик Шау бе изравнен със земята, сякаш отгоре му се бе стоварил юмрукът на някое могъщо божество.
Елънд хвърли една монета, изстреля се нагоре и пое към североизточната част на града. Беше дошъл в Лутадел с надеждата да открие Вин, но се наложи да заобиколи от юг, тъй като полето в подножието на връх Тириан бе залято от кипяща лава. Гледка, която, заедно с руините на Лутадел, го разтревожи още повече.
Но къде беше Вин?
Скачаше от сграда на сграда и при всяко приземяване вдигаше облаци сажди. Едва сега забеляза още една промяна — саждопадът бе спрял. Това беше добре, но той си спомни как преди малко слънцето внезапно бе грейнало с необичайна сила. За тези няколко мига лицето му бе изгоряло и сега го сърбеше.
А после слънцето… пропадна. Скри се зад хоризонта, а земята под краката на Елънд се разтресе. За миг той си помисли, че губи разсъдък. Но не можеше да не признае, че е настъпила нощ, въпреки че допреди малко бе още ранен следобед.
Неволно потрепери, докато се извисяваше в чистото небе. Беше нощ — звездите блещукаха ярко в небето — и нямаше мъгли. Вин му бе казала, че мъглите ще го пазят. Какво щеше да го пази сега, когато се бяха вдигнали?
Насочи се към своя дворец — Цитаделата Венчър. От сградата бе останал само обгорял скелет. Елънд се приземи в двора и огледа останките на дома, в който бе израсъл. По паважа лежаха полуразложени трупове с униформа на войници от неговата охрана.
„Какво е станало тук?“ — питаше се той безпомощно. Огледа сградата, но не намери следи, които да му дадат отговор. Всичко бе изгоряло. Спусна се през строшения прозорец на последния етаж и спря, понеже забеляза нещо в задния двор.
Беше труп. Труп, облечен в благороднически костюм. Елънд го претърколи и видя, че от корема му стърчи меч. Ръцете на трупа още стискаха дръжката. Самоубийство. Макар лицето да беше обгоряло, Елънд бе сигурен, че това е Пенрод.
Малко встрани лежеше смачкан на топка лист, като по чудо неизгорял. Елънд го взе и го разгъна. С мъка прочете написаното: „Съжалявам. Нещо пое контрол над мене… и над града. Владея съзнанието си само в отделни моменти. По-добре да се самоубия, отколкото да продължа да причинявам разрушения. Гражданите се отправиха към Териска област“.
Елънд погледна на север. Терис? Странно място да търсиш убежище. Ако жителите на Лутадел бяха решили да бягат, защо ще изоставят Централната област, където мъглите са най-слаби?
Отново погледна написаното.
„Гибелта… — помисли си. — Това са лъжи“.
Гибелта можеше да променя текстове. Не биваше да вярва на думите на Пенрод. Елънд кимна за сбогом на трупа, съжалявайки, че няма достатъчно време, за да го погребе подобаващо, сетне се Тласна в небето.
Жителите на Лутадел бяха отишли някъде. Ако Гибелта бе избила всички, щеше да се натъкне на много повече трупове. Елънд предполагаше, че ако отдели повече време за търсене, ще открие спотайващи се оцелели граждани. Вероятно изплашени от промените в обстановката — изчезването на мъглите, внезапната смяна на деня с нощ. Може би някои се бяха спуснали в скривалището под Кредик Шау. Елънд можеше само да се надява, че не са били много. Защото ако долу имаше хора, те бяха затрупани завинаги.