„На запад — сякаш му прошепна вятърът. — Ямите…“
„Гибелта променя текстовете така, че почти да съвпадат с онова, което е било написано преди — помисли Елънд. — Пенрод вероятно е написал писмото с надеждата да ме упъти към гражданите. Гибелта го е променила, че отиват в Терис, но може би той е бил написал, че са отишли при терисците?“
В тази мисъл имаше логика. Ако той бягаше от Лутадел, щеше да отиде там — на място, където вече има лагер на бежанци, с хранителни запаси, добитък и посеви.
Елънд пое на запад.
Вин вече разбираше по-добре безсилието на Гибелта. Усещаше, че държи в себе си огромна сила. Ала същевременно й костваше страшно много да прати дори само няколко думи на Елънд.
Не беше сигурна дали я е чул, или не. Познаваше го толкова добре, че почувства някаква… връзка. Въпреки опитите на Гибелта да й попречи някаква частица от нея успя да се свърже с част от Елънд. Може би по същия начин Гибелта се свързваше със своите помощници?
Ала безсилието я изпълваше с гняв.
„Баланс — повтори ядно Гибелта. — Заради него попаднах в плен. Саможертвата на Съхранението целеше да отдели по-силната част от мен, да я затвори и да ме направи отново равна с него. За известно време.
Само за известно време. А какво е времето за нас, Вин?
Нищо“.
78.
На четящите тези редове може да се стори странно, че атиумът е част от тялото на един бог. Ето защо е необходимо да уточним, че когато казваме „тяло“, имаме предвид по-скоро „сила“. Докато умът ми се разширяваше, постепенно осъзнах, че предметите и енергията всъщност са изградени от едни и същи неща и могат да се променят от едното състояние в другото. Струва ми се съвсем логично, че божествената сила може да се появява в нашия свят с материалната си форма. Гибелта и Съхранението не са само мъгляви понятия. Те са неразделна част от съществуванието. В известен смисъл всеки предмет, който съществува на този свят, е изграден от техните сили.
Атиумът следователно е предметно тяло с едностранна характеристика. Вместо да е съставен наполовина от Гибелта и наполовина от Съхранението — както например някоя скала, — атиумът принадлежи напълно на Гибелта. Хатсинските ями са дело на Съхранението, като място, където да се скрие отломък от тялото на Гибелта, откраднат през време на предателството и пленничеството. С разбиването на кристалите Келсайър не разруши напълно това място, тъй като те щяха да израстат отново след време — след няколкостотин години — и да продължават да доставят атиум като естествен отдушник на пленената сила на Гибелта.
Когато горят атиум, хората черпят от силата на Гибелта — което вероятно е причината атиумът да ги превръща в толкова ефикасни машини за убийство. Те не изразходват тази сила, а само се възползват от нея. Когато късче атиум бъде изгорено, силата му се връща в Ямите и започва да се сраства отново — също както силата на Кладенеца на Възнесението се връща в него, след като е била употребена.
„Това — мислеше Сейзед — без съмнение е най-странният затвор, в който съм попадал“.
Като се имаше предвид, разбира се, че досега бе затварян само два пъти. Но през живота си бе посещавал няколко затвора и бе чел за други. Повечето бяха като клетки. Този обаче представляваше дупка, покрита отгоре с метална решетка. Сейзед се бе сгушил на дъното, с вдървени от неудобната поза крака.
„Сигурно е пригоден за кандра — помисли си. — За някой без кости например“. Какво ли би представлявала една кандра без кости? Купчинка плът? Безформено желе?
Както и да е, затворът не бе подходящ за човек — особено за човек с размерите на Сейзед. Беше му почти невъзможно да помръдне. Той се пресегна и побутна решетката, колкото да се увери, че е здрава и също толкова здраво заключена.
Не знаеше от колко време е в тази яма. От часове? Може би дори дни. Не му бяха дали нищо за ядене, но пък един член на Третото поколение лисна отгоре му кофа вода. Измокри го целия, но Сейзед успя да събере малко в полите на ризата си и да утоли жаждата си.
„Това е глупаво — помисли си той за стотен път. — Светът загива, а мен ме хвърлиха в затвор“. Той беше последният Пазител. Светоносецът. Би трябвало да е горе и да записва случващото се.
Защото, ако трябваше да бъде честен пред себе си, беше започнал да вярва, че светът няма да загине. Беше повярвал, че нещо, например самото Съхранение, наблюдава и пази човечеството. Изпълваше се с все по-голяма увереност в териската религия — не защото я намираше за безпогрешна, а защото предпочиташе да вярва и да се надява.