„Светът е красиво място“ — помисли си Марш, загледан в сипещите се сажди, които нежно докосваха кожата му.
7.
Говоря за нас като за група. Хората, които са се опитвали да открият и победят Гибелта. Може би мислите ми са покварени, но бих искал, когато погледна назад, да виждам това, което сме направили, като единен акт, всеобща атака, макар че всеки от нас е действал на различно ниво и при различни обстоятелства.
Ние сме едно. Това не спря края на света, ала това не винаги е нещо лошо.
Дадоха му кости.
ТенСуун ги обгърна, като разтвори мускулите и преустрои органите, кожата и съединителната тъкан. Изгради около костите тяло, въз основа на уменията, натрупани през вековете, през които бе изяждал и асимилирал човешки тела. Само мъртви, разбира се — никога не бе убивал човек. Договорът го забраняваше.
След близо година, прекарана в каменната шахта на затвора, имаше чувството, че е забравил как се използва тялото. Какво ли щеше да е да докосне света с пръсти, вместо да се разплисква в онзи каменен ковчег? Да усеща и вкусва със сетива и език, да чува с уши, вместо да долавя вибрации с кожата си. Какво ли ще е да…
Да вижда. Отвори очи и пое дълбоко въздух с новите си реконструирани гърди. Светът бе чудно място на красота и… светлина. Беше го забравил през месеците, преживени на границата на разсъдъка. Надигна се на колене и огледа ръцете си. Вдигна ги и опипа лицето си с пръсти.
Тялото му не притежаваше конкретни черти — нуждаеше се от модел, за да изработи копие. Беше се опитал да покрие костите с мускули и кожа, доколкото е възможно. Разполагаше с достатъчен опит, за да изработи приблизително подобие на човешко същество. Лицето нямаше да е красиво, напротив, щеше да е по-скоро гротескно. Но за момента това напълно го удовлетворяваше. По-важното бе, че отново се чувстваше… истински.
Все така на колене той повдигна глава към тъмничарите. Пещерата бе озарена само от светлината на пламтящ камък — масивен къс пореста скала, поставен върху колона в средата на помещението. Синкавите гъби, с които бе обрасъл камъкът, осигуряваха достатъчно мъждива светлина, за да може да вижда — особено с очи, зрящи еднакво добре и при слабо осветление.
ТенСуун познаваше тъмничаря си. Познаваше повечето кандри, най-вече от Шесто и Седмо поколение. Името на този тук бе ВарСел. В родината си ВарСел не носеше костите на животно или човек, вместо тях използваше Истинско тяло — фалшив скелет с човешка форма, изработен от кандрийски занаятчия. Истинското тяло на ВарСел беше от кварц и кожата му бе прозрачна, озарена от светлината на каменните гъби.
„А моето тяло е непрозрачно — помисли ТенСуун. — Като човешките, с кожа, която да скрива мускулите отдолу“. Защо дори не се бе замислил за това? Някога бе проклинал времето, което трябваше да прекарва сред хората, да използва костите им вместо своето Истинско тяло. Може би бе постъпил така, защото тъмничарите не му бяха върнали Истинското тяло. Човешки кости. Още един начин да го оскърбят.
ТенСуун се изправи, втренчи се във ВарСел и попита:
— Какво има?
— Взех случаен наръч кости от хранилището — отвърна ВарСел. — Какво съвпадение, ако се окаже, че са ни били оставени от теб.
ТенСуун се намръщи. „Това пък какво значи?“
После се сети. Тялото, което бе създал около тези кости, вероятно изглеждаше достатъчно убедително — сякаш е оригиналът, на който са принадлежали костите. ВарСел бе предположил, че е постигнал такова сходство благодарение на факта, че някога той е изял трупа и че следователно е знаел какво иска да направи.
ТенСуун се усмихна.
— Никога досега не съм носил тези кости.
ВарСел като че ли се стресна. Беше от Пето поколение — с две столетия по-млад от ТенСуун. Но пък дори сред Трето поколение малцина можеха да се похвалят с опит от външния свят, какъвто имаше ТенСуун.
— Ясно — рече накрая.
ТенСуун огледа малката пещера. Още три кандри от Пето поколение стояха до вратата и го разглеждаха. Също като ВарСел и те не носеха дрехи. В Родината кандрите избягваха облеклото, тъй като така можеха да показват Истинските си тела, и само някои обличаха отворени отпред туники.
ТенСуун забеляза сияещите метални пръчки, стърчащи от мускулите на раменете на кандрите при вратата — и тримата притежаваха Благодатта на Силата. Присъствието им бе предупреждение да не прави опит да бяга, но всъщност си бе поредното оскърбление — ТенСуун доброволно бе избрал съдбата си.