— МеЛаан! Ключовете!
Тя бързо отключи решетката. Едва сега на светлината Сейзед различи в ямата няколко различни пласта мускули. Отключиха и другите ями.
— Трябват ни кости — каза ТенСуун.
МеЛаан кимна и изтича навън, а ТенСуун се обърна към Сейзед.
— Сигурно са убили другите кандра в тези клетки. Предатели на нашия род, затворени тук завинаги. Такава трябваше да е и моята съдба. Но не мога да отрека, че ходът им е хитър — всички си мислят, че тук се държат само престъпници. Петите щяха да продължават да ги хранят и никой нямаше да заподозре, че на мястото на осъдените са натикани членовете на Първото поколение — стига да не ги разгледат внимателно и да видят, че цветът на мускулите е различен.
— Трябва да се махаме оттук — заяви Сейзед. — Да идем при КанПаар.
ТенСуун поклати глава.
— Няма да стигнем далече без помощта на Първите, терисецо. Иди натрупай още от твоята ферохимия. Може би ще ни потрябва. — Обърна се към пленника. — А ти, ФхорКууд, имаш две възможности. Или ни преотстъпи костите си, или ще те погълна и ще те убия, както направих с ОреСюр.
Сейзед гледаше намръщено сцената. Пленената кандра, изглежда, изпитваше ужас от ТенСуун. Тялото на Петия се втечни и той пропълзя встрани от скелета, като плужек. ТенСуун се усмихна.
— Какво си намислил? — попита Сейзед.
— Нещо, на което ме научи Зейн — отвърна ТенСуун, докато кучешкото му тяло бързо се смаляваше, а по земята капеше козина. — След няколко минути ФхорКууд ще се върне при Вторите и ще им каже, че предателят ТенСуун е заловен. Надявам се да ги задържа достатъчно дълго, та Първите да могат да се възстановят — на тях този процес им отнема повече време.
И щом МеЛаан се върна с голяма торба кости, ТенСуун — вече превъплътил се в тялото на ФхорКууд с невероятна бързина — излезе почти тичешком.
Сейзед седна на пода, извади ключалката и я стисна, за да я използва като металоем. Със същата цел прехвърли в железния чук допълнителна тежест. Беше му странно да седи тук и да бездейства, но на Първите щяха да са им нужни няколко часа, за да възстановят телата си.
„Всъщност в момента няма смисъл да се бърза — успокои се той. — Първото поколение са при мен, а те са тези, които ми трябват. Мога да продължа да ги разпитвам и да науча каквото ми е нужно. ТенСуун ще задържи КанПаар. За няколко часа на власт Вторите не могат да направят кой знае колко.
Да, наистина, какво всъщност биха могли да объркат?“
79.
Предполагам, че мъглите са търсили някой, който да ги приеме в себе си. Силата се нуждае от съзнание, което да я насочва. Това е идея, която все още ме обърква. Защо една сила, привикнала да създава и руши, има нужда от ум, който да я напътства? Но изглежда тя самата притежава съвсем смътна и неопределена воля, прикована към присъщите й способности. Без съзнание, което да я направлява, нищо не може нито да бъде създадено, нито разрушено. Сякаш силата на Съхранението разбира, че само тенденцията й да поддържа стабилността не е достатъчна. Промените са неотменна част от съществуванието.
Което ме кара да се питам кой или какво са били умовете на Съхранението и Гибелта.
Както и да е, мъглите — силата на Съхранението — са избрали своя приемник много преди това да се случи. Но избраникът незабавно е преминал под властта на Гибелта, превръщайки се в нейна пионка. Гибелта вероятно е предполагала, че като снабди жертвата си със скрит клин, ще попречи на мъглите да се слеят с нея — така, както са искали от самото начало.
Трите случая, в които тя почерпила сила от тях, били винаги след сваляне на обецата от ухото й. Когато се била с лорд Владетеля, обецата била изтръгната от ухото й със силата на неговата аломантия. Когато се сражавала с Марш във Фадрекс, използвала обецата си като оръжие. И накрая Марш сам я изтръгнал от нея, с което я освободил напълно и позволил на мъглите — които вече отчаяно търсели свой приемник, след като и последните останки от Съхранението напуснали този свят — да се слеят с нея.
Имаше някаква промяна.
Вин преустанови съзерцанието на света. Ставаше нещо важно. Тя нямаше достатъчно опит, за да определи веднага какво точно, но изведнъж забеляза как облакът на Гибелта се отдалечава.
Вин я последва, Скоростта не беше проблем. Всъщност тя дори не усещаше, че се движи. Използваше думата „следва“, защото това бе единственият начин да опише как съзнанието й се премества от едно място на друго — там, накъдето се бе отправила и Гибелта.
Мястото й беше познато. Хатсинските ями и районът около тях. Тя вече знаеше, че Ямите са се превърнали в огромен бежански лагер и че хората в него със застрашителна бързина поглъщат натрупаните от терисците запаси. Усмихна се. Терисците помагаха охотно на тези, които бяха избягали от Лутадел. Лорд Владетеля бе положил огромни усилия да ги превърне в покорен народ. Но дали бе предполагал, че като създава от тях идеалните слуги, ще получи и внимателни, добронамерени хора, готови да дадат и последния си залък на гладуващите?