Това, което не бе забелязала по-рано, нямаше нищо общо с терисците и техните гости. Видя го веднага щом се доближи. Беше сияние с неизвестен източник. Могъщо, по-заслепяващо дори от слънцето. Тя се съсредоточи върху него, но не виждаше нищо повече. Какво можеше да грее толкова величествено?
— Вземи това — каза един глас. — Намери хора и го размени за оръжие и припаси.
— Да, господарю КанПаар — отвърна друг глас.
Разговорът се водеше в самия център на сияйната зона.
Беше встрани от Ямите, съвсем близо до лагера на бежанците.
„О, не…“ — помисли си Вин, завладяна от внезапен ужас.
— Твърде дълго глупавите Първи седяха върху това съкровище — продължаваше КанПаар. — С подобни богатства можем да управляваме света, а не да служим на човечеството.
— Но нали… не искахме да променяме нищо? — попита вторият глас.
— О, нищо подобно. Не и толкова бързо, във всеки случай. Засега ще продадем съвсем малко…
„Скрито под земята — мислеше си Вин, чийто просветлен ум бързо правеше връзката. — На място, което сияе заради огромните метални запаси. Гибелта никога не би се сетила къде се намира атиумът“.
Бе изумена от дълбочината на стратегията на лорд Владетеля. Беше успял да запази тази невероятна тайна — местоположението на атиума — в продължение на хиляда години. Тя си представяше как принудителите обменят информация само върху стоманени листа, на които дават инструкции за работата в Ямите. Представяше си пътуващите от Ямите кервани, отнасящи атиума, примесен със злато и монети, за да бъде скрито новото му местоположение.
„Не знаете какво правя за човечеството“ — бе казал лорд Владетеля.
„Не знаех — призна мислено Вин. — Благодаря ти“.
Почувства внезапен прилив на сила откъм Гибелта и я блокира мислено. Но също както тя бе успяла да прати малка частица от себе си на Елънд, Гибелта успя да пресегне едно свое тънко повлекло. Съвсем достатъчно, защото целта й беше белязана от хемалургия. Клиновете в раменете на съществото привлякоха силата на Гибелта и му позволиха да разговаря с нея.
„Кандра?“ — помисли Вин, която най-сетне бе успяла да прозре зад завесата на сиянието и да зърне същество с прозрачно тяло, намиращо се в пещера съвсем плитко под земята. Друга кандра изпълзяваше от близката дупка, понесла кесия с атиум.
Гибелта държеше под свой контрол кандрата КанПаар. Съществото застина, след като металните клинове го издадоха.
„Говори ми за това — нареди Гибелта на КанПаар и Вин чу думите й. — Колко атиум има тук?“
— Какво… кой си ти? — попита КанПаар. — Какво търсиш в главата ми?
„Аз съм бог — отвърна гласът. — И ти ми принадлежиш.
Всички ми принадлежите“.
Елънд се приземи пред Хатсинските ями и доста се учуди, като видя, че охраната е от негови войници.
— Лорд Венчър? — попита слисано един от тях.
— Познавам те — отвърна Елънд. — Ти беше в армията ми при Фадрекс.
— Милорд, вие ни пратихте назад — заговори друг войник. — С генерал Демоа. Да помогнем на лорд Пенрод в Лутадел.
Елънд погледна изпъстреното със звезди нощно небе. Беше минало известно време, докато се придвижваше от Лутадел до Ямите. Ако времето течеше с нормална скорост, би трябвало да наближава полунощ. Какво ли щеше да се случи, когато слънцето изгрееше?
— Бързо — заповяда Елънд. — Трябва да разговарям с водачите на този лагер.
Завръщането на Първото поколение бе постигнато с нужния, според Сейзед, ефект. Древните кандра, които сега имаха по-големи тела, все още притежаваха характерния за кожата на тяхното поколение цвят. Сейзед се опасяваше да не би обикновените кандра да не ги познаят. Но изглежда не бе взел предвид голямата продължителност на техния живот. Дори Първите да се появяваха веднъж на всеки сто години, повечето кандра пак щяха да са ги виждали по няколко пъти.
Сейзед се усмихна, когато Първите влязоха в централната зала и заявиха на изненаданите си сънародници, че КанПаар ги е предал и затворил, а после наредиха на всички да се съберат. Сейзед остана близо до входа, при МеЛаан и другите.
Приближи се ТенСуун, все още с тялото на Петия, и каза:
— Пазителю. Трябва да сме внимателни. Стават странни неща.
— Като например? — попита Сейзед.
И тогава ТенСуун го нападна.