— Моля те — прошепна той, надявайки се — както преди, — че нещо го слуша и че може да направи чудо. — Помогни ми…
— Милорд, кълна се, че беше той — каза Ритъл. — Вярвам в Църквата на Оцелелия от деня, когато Келсайър загина. Той ни подтикваше да се вдигнем на бунт. Бях там, когато посети пещерите и лорд Демоа се би за честта му. Познавах Келсайър много добре. Наистина беше Оцелелия.
— Милорд, аз не го познавах добре — каза вторият войник. — Но беше точно такъв, какъвто го описват. Мисля, че беше той.
— Описаха лорд Келсайър съвсем точно, милорд — каза Демоа. — Изглежда, Оцелелия наистина бди над нас.
„Елънд…“
Дойде вестоносец и докладва тихо нещо на Демоа. Елънд оглеждаше двамата войници на трепкащата светлина на факлите. Не изглеждаха особено сигурни свидетели, но… Но пък и други бяха видели Оцелелия. Елънд искаше да разговаря и с тях.
Той поклати глава. Къде се губеше Вин?
„Елънд…“
Елънд махна на двамата войници да си вървят. Дали беше вярно това, или не, той им беше длъжник, задето бяха спасили толкова много хора.
— Доклад от съгледвачите, милорд — каза Демоа. — Колосите, които сте видели, се насочват насам. Движат се доста бързо — съгледвачите са ги забелязали от хълмовете. Може би ще са тук още преди зазоряване.
Елънд изруга тихо.
„Елънд…“
Той се намръщи. Защо непрестанно му се струваше, че вятърът нашепва името му? Огледа мрака. Нещо сякаш го дърпаше, насочваше го нанякъде, шепнеше му.
„Ела…“
Приличаше на гласа на Вин.
— Вземи няколко души и ела с мен — нареди Елънд на Демоа и взе една факла.
— Милорд? — попита Демоа.
— Чу какво казах! — отвърна Елънд и се отдалечи в мрака.
Демоа повика няколко войници и ги поведе след него.
„Какво правя? — запита се Елънд, докато газеше из дълбоката пепел, загърнат плътно с наметалото, за да не си изцапа униформата. — Преследвам сънища? Или полудявам?“
Виждаше нещо в съзнанието си. Склон на хълм… кух хълм. Какво означаваше това?
Демоа и войниците го следваха мълчаливо.
Елънд продължаваше напред. Почти бе решил да се откаже…
Спря. Ето го и склона. Щеше да е неотличим от околните, ако към него не водеха следи. Елънд се намръщи и продължи през дълбоката пепел към мястото, където следите свършваха. И видя дупка, водеща надолу.
„Пещера. Място, където да скрия хората си?“
Но едва ли щеше да е достатъчно голяма. Макар че пещерите, които бе използвал Келсайър, побираха десет хиляди души. Елънд надзърна в пещерата и се заспуска по стръмния наклон, като същевременно разкопчаваше наметалото. Демоа и хората му го последваха, изпълнени с любопитство.
Тунелът се спускаше все по-надолу и след известно време Елънд с изненада установи, че отпред идва светлина. Веднага разпали пютриум и се подготви. Подаде факлата на Демоа и разпали калай, за да подсили зрението си. Видя няколко сияещи върху високи колони сфери. Стори му се, че са изработени от някакъв камък.
„Това пък какво може да е…?“
Ускори крачка. Тунелът извеждаше в просторна пещера. Беше голяма колкото подземните скривалища. Може би дори по-голяма. Някъде отпред нещо се размърда.
„Мъгливи духове! — осъзна той с изненада. — Тук ли се крият? В дупки под земята?“
Пусна една монета, изстреля се напред и се приземи в другия край на пещерата. Мъгливите духове се оказаха по-дребни от онези, които бе виждал. Освен това костите им бяха от дърво и камък.
Долови някакъв шум. Само подсиленият от калай слух му позволи да го чуе, но не приличаше на звуците, които обичайно издаваха мъгливите духове. Удари на камък в метал. Елънд махна на Демоа да го последва и се затича по един страничен коридор.
И спря изненадан. Позната фигура подпираше двойна метална врата и пъшкаше от усилие да я задържи затворена.
— Сейзед? — възкликна Елънд слисано.
Сейзед се стресна, обърна се и изпусна вратата. Крилата й веднага се отвориха и го отхвърлиха настрани, а през вратата нахлуха разгневени кандра с прозрачна кожа.
— Ваше величество! — извика Сейзед. — Не им позволявайте да избягат!
Демоа и войниците му дотичаха при Елънд. „Това или е Сейзед, или някоя кандра, изяла тялото му“ — помисли Елънд и взе светкавично решение. Реши да се довери на гласа, който чуваше в главата си. Да повярва, че пред него стои истинският Сейзед.
Кандрите се опитаха да си проправят път към голямата пещера, но не ги биваше за войници. Елънд и хората му се справиха с тях за секунди. Натрошиха костите им, за да им попречат да оздравеят бързо и да избягат.
Елънд доближи Сейзед, който тъкмо се надигаше и се изтупваше от праха.
— Как ме открихте, ваше величество?
— Да ти призная честно, нямам представа — отвърна Елънд. — Сейзед, какво е това място?