— Тя ще дойде — обади се Сейзед.
— Милорд — каза Демоа и дръпна Елънд настрани. — Положението е много тежко.
— Зная — отвърна тихо Елънд. — Раздаде ли метали на хората?
— Колкото успяхме да намерим — отвърна почти шепнешком Демоа. — Никой не си е помислял да вземе точно метален прах, когато са напускали Лутадел. Открихме неколцина благородници, които са били аломанти, но те са само Медни облаци и Търсачи.
Елънд кимна. Още преди месеци беше събрал в армията си чрез подкуп и принуда почти всички известни аломанти.
— Раздадохме металите на войниците — продължи Демоа. — Но никой от тях не можа да ги разпали. Милорд, дори да разполагаме с аломанти, пак не бихме могли да удържим тази позиция! Шепа сме срещу колосите. Ще успеем да ги забавим заради тесните тунели, но… хъм…
— Давам си сметка за всичко това, Демоа — въздъхна отчаяно Елънд. — Но имаме ли друга възможност?
— Надявах се вие да предложите нещо, милорд.
— Но не мога — отвърна Елънд.
Лицето на Демоа помръкна.
— Значи ще умрем.
— Ами вярата, Демоа?
— Аз вярвам в Оцелелия, милорд. Но положението наистина изглежда безнадеждно. Откакто научихме за колосите, се чувствам като осъден на смърт, който чака реда си на опашка при палача. Може би Оцелелия не е искал да успеем тук.
Елънд се озърна безпомощно, стиснал машинално топчето атиум. Отново се изправяше пред същия неразрешим проблем. Беше се провалил по време на обсадата на Лутадел — трябваше Вин да се намеси, за да защити града. Беше се провалил и при Фадрекс — оцеляха само защото колосите изведнъж тръгнаха нанякъде. Тръгнаха всъщност насам — към Лутадел.
Неотменен дълг на владетеля е да пази народа си. А тъкмо в това Елънд се чувстваше безпомощен. Безполезен.
„Защо не мога да се справя? — питаше се той отчаяно. — Толкова време търсих скривалищата, за да осигуря храна на хората, а накрая, когато ги намерих, те ще трябва да измрат от глад. През същото време търсих и атиума — надявах се да откупя с негова помощ безопасността на народа, — а сега, когато го открих, е твърде късно да го продавам.
Твърде късно…“
Сепна се.
„Години наред търсех… атиума“.
Нито един от металите, които Демоа бе дал на войниците си, не бе свършил работа. Елънд бе предположил, че групата на Демоа ще е сходна на другите поразени от мъгли при Ортьо — че сред тях ще се намерят всякакви видове Мъгливи. Но групата на Демоа бе различна. Те бяха боледували по-дълго от останалите.
Елънд заобиколи Сейзед, наведе се към ямата и гребна шепа атиумни топчета. Огромно богатство, каквото доскоро не бе притежавал нито един човек. Атиумът бе ценен заради изключителната си рядкост. Заради могъществото на парите, които осигуряваше. Заради аломантията.
— Демоа — викна той и му подхвърли едно топче. — Глътни това.
Демоа се намръщи озадачено.
— Милорд?
— Глътни го! — повтори Елънд.
Демоа изпълни заповедта и загледа объркано Елънд.
„Двеста и осемдесет души — мислеше Елънд. — Отпратени от армията ми, защото от всички, които се разболяха, те прекараха болестта най-тежко. Шестнайсет дни. Двеста и осемдесет. Една шестнайсета от тези, които се разболяха. Един от шестнайсет метала“.
Йомен бе живо доказателство за съществуването на атиумен Мъглив. Елънд сам щеше да забележи връзката, ако не бе ангажиран с други проблеми. Ако един на всеки шестнайсет разболели се остане в леглото по-дълго, не значи ли това, че ще се сдобие с най-мощната от всички шестнайсет аломантични способности?
Демоа го гледаше ококорено.
Елънд му отвърна с усмивка.
Вин се рееше над входа на пещерата и наблюдаваше с ужас приближаващата се армия колоси. Вече бяха завладени от жажда за кръв — Гибелта притежаваше достатъчно контрол върху тях. Хиляди и хиляди. Всеки миг щеше да започне клането.
Вин извика, предугадила нещастието, и се хвърли срещу Гибелта, опита се да извлече цялата си сила, за да я унищожи. Но беше отблъсната, както и по-рано. Извика отчаяно, разтреперана от мисълта за смъртта на невинните хора долу. Щеше да е като цунамито, помитащо крайбрежието, само че дори по-лошо.
Защото тя познаваше тези хора. И ги обичаше.
Обърна се към входа. Не искаше да гледа, но не можеше да направи нищо друго. Съзнанието й бе навсякъде. Дори да се оттеглеше, пак щеше да усеща смъртта им — и пак щеше да плаче и да трепери.
От вътрешността на пещерата долетя познат глас:
— Днес искам от вас да ми дадете живота си.
Вин се снижи и се заслуша. Не виждаше пещерата заради металната й облицовка. Но чуваше ясно гласа. Ако имаше очи, сигурно щеше да се разплаче.
— Искам от вас да ми дадете живота си — отекна гласът на Елънд. — И храбростта си. Искам вярата ви и вашата чест — вашата сила и състрадание. Защото днес ще ви поведа на смърт. Не очаквам от вас да го приемете с лека ръка. Няма да ви обиждам, като го наричам храбро и дори величаво дело. Подвиг. Ще ви кажа само едно. Всеки миг борба е подарък за тези пещери. Всяка секунда е още един дъх за хилядите, които се спотайват вътре. Всеки удар на меча, всеки убит колос, всеки спечелен дъх ни доближава до победата! Защото означава още един запазен живот и още един повален враг!