— Е? — рече той на ВарСел. — Ще вървим ли?
— Предполагахме, че ще ти е нужно повече време, за да оформиш тялото си.
— Второто поколение няма достатъчно опит — отвърна ТенСуун. — Пресметнали са, че ще ми трябва толкова време, колкото отнема на тях.
— Те са твои старейшини — посочи ВарСел. — Трябва да се отнасяш към тях с уважение.
— Второто поколение се е изолирало от векове в тези пещери — отвърна ТенСуун. — Пратиха нас да изпълняваме Договорите, а те се отдадоха на леност. Отдавна ги надминах в уменията.
ВарСел изсъска и за момент ТенСуун си помисли, че по-младата кандра ще го удари. Но ВарСел се сдържа, макар и с усилие — за голямо забавление на ТенСуун. В края на краищата, като член на Трето поколение, ТенСуун беше старши по чин спрямо ВарСел — също както Вторите бяха негови старейшини.
Но Третите бяха особен случай. Тъкмо по тази причина Вторите ги бяха оставили толкова дълго да изпълняват Договори — по-добре, отколкото да се навъртат край тях и да развалят перфектната кандрийска утопия.
— Да вървим тогава — съгласи се най-сетне ВарСел и кимна на двамата пазачи да ги водят. Третият мина зад ТенСуун. Също като на ВарСел, и техните Истински тела бяха изработени от камък. Популярен материал сред Петото поколение, които разполагаха с достатъчно време, за да могат да се насладят на Истинските си тела. Петите бяха любимци на Вторите и като такива прекарваха повече време от другите в Родината.
Не му бяха дали дрехи. Ето защо, докато вървяха, той прибра гениталиите си и оформи гладки слабини, каквито обикновено имаха кандра. Опита се да крачи гордо и уверено, но знаеше, че тялото му не изглежда застрашително. Беше измършавял — от загубата на телесна маса по време на затворничеството и от киселината, която бе прояла голяма част от мускулите му.
През вековете поколенията кандри бяха шлифовали стените на тунелите със смилателните си сокове. Сега обаче не се виждаха други кандри. ВарСел се придържаше към страничните коридори — очевидно някой не искаше да придава публичност на случая.
„Доста време отсъствах — мислеше ТенСуун. — Вероятно вече са избрали Единайсетото поколение. Все още не познавам повечето от Осмо, та какво остава за Девето и Десето“.
Подозираше, че няма да се стигне до Дванайсето поколение. А дори и да се стигнеше, нещата не можеха да продължат по същия начин. Техният Отец бе мъртъв. Къде поставяше това Първия договор? Десет века сънародниците му робуваха на човечеството, изпълнявайки Договора, за да запазят съществуванието си. Повечето кандри ненавиждаха хората за положението, в което ги поставяха. Доскоро и ТенСуун бе един от тях.
„Каква ирония — помисли той. — Дори когато носим Истински тела, пак ги оформяме по човешки модел. Две ръце, два крака, даже лицата са като техните“.
Понякога се чудеше дали неродените — съществата, които хората наричаха мъгливи духове — не са по-искрени от братята си кандра. Мъгливите духове оформяха телата си както им скимне, свързваха хаотично кости и сухожилия в причудлива, артистична смесица от човешки черти и животински кости. Кандрите, за разлика от тях, се придържаха към човешката форма — макар да ненавиждаха хората, които ги бяха поробили.
Какъв странен народ бяха. Но бяха неговият народ. Дори след като ги бе предал.
„А сега трябва да убедя Първото поколение, че съм бил прав в измяната си. Не за мен. Заради тях. За всички нас“.
Най-сетне стигнаха една част от Родината, която му бе добре позната — приближаваха се към Палатата на Завета. ТенСуун щеше да пледира в своя защита на най-свещеното място на своя народ. Би трябвало да се досети и сам.
Една година мъчително затворничество му бе извоювала съд пред Първото поколение. Цяла година, през която можеше да обмисли словото си. Ако се провалеше, щеше да разполага с цялата вечност, за да открие къде е сбъркал.
8.
Би било прекалено наивно да се описва Гибелта като разрушителна сила. Мислете за нея по-скоро като за разумно разложение. Не просто хаос, а сила, която се опитва по съвсем разумен — и опасен — начин да разруши всичко до неговата първична форма.
Гибелта може да планира и да заговорничи, да създаде едно нещо само за да го използва при разрушаването на други две. Светът, в който живеем, по своя характер е такъв, че когато създадем нещо, често унищожаваме в този процес друго.
През първия ден от напускането на Ветитан Вин и Елънд убиха стотина от жителите му. Или поне така се чувстваше Вин.
Седеше на един пън в средата на лагера, гледаше спускащото се към хоризонта слънце и знаеше какво предстои. Саждите се сипеха безшумно около нея. Мъглите вече излизаха.