Секирата на Марш бе забита в гърдите на Елънд.
Призрачните метали, които му бе осигурила Вин, се разгоряха отново и отнеха болката. Но пютриумът не можеше да направи нищо повече, независимо колко силно гореше. Марш измъкна секирата и Елънд се олюля, облян в кръв, и изпусна меча. Марш го изтръгна от шията си и раната мигом изчезна, изцерена от силата на ферохимията.
Елънд рухна върху купчината синкави тела. Ако не беше пютриумът, вече щеше да е мъртъв. Марш пристъпи усмихнато към него. Празната му очница бе обрамчена от татуировки, които бе избрал сам. Цената, която бе платил, за да събори Последната империя.
Марш сграбчи Елънд за гърлото и го вдигна.
— Войниците ти са мъртви, Елънд Венчър — прошепна съществото. — Колосите вилнеят в пещерите. Металите ти свършиха. Ти изгуби.
Елънд усещаше как животът го напуска, като последни капки от празна чаша. Веднъж вече бе преживял това, в пещерата на Кладенеца на Възнесението. Тогава бе изпитал ужас. Но не и сега, колкото и да бе странно. Нямаше съжаление. Само удовлетворение.
Елънд погледна инквизитора. Подобно на сияещ призрак над тях се извисяваше Вин.
— Да съм изгубил? — прошепна той. — Не, и двамата спечелихме, Марш.
— О, и как така? — попита презрително инквизиторът.
Човек стоеше над шахтата. Шахтата, в която се намираше тялото на Гибелта. Мястото на победата.
Беше заобиколен от малка група колоси, изумени също като него.
Шахтата беше празна.
— Атиумът — прошепна Елънд, усещаше вкуса на кръв по устните си. — Къде е атиумът, Марш? Откъде според теб почерпихме сили, за да се бием? Ти дойде за атиума, нали? Е, той свърши. Да не мислиш, че с хората ми се надявахме да избием толкова много колоси? Не в това бе смисълът. — Той се усмихна по-широко. — Няма го вече тялото на Гибелта, Марш. Ние го изгорихме, аз и другите. Дори да ме убиеш, никога няма да го получиш. Ето защо ние печелим.
Марш изрева гневно и разтърси Елънд, сякаш очакваше да чуе друга истина. Но Елънд бе казал, каквото имаше да казва. Смъртта на останалите войници говореше, че атиумът им е свършил. Хората му се бяха сражавали до края, както им бе наредил. До последното късче метал.
Тялото на бога. Силата на бога. Елънд я бе държал за един миг. И по-важното — беше я унищожил. С надеждата, че това ще спаси народа му.
„Сега всичко е в твоите ръце, Вин — помисли той. Усещаше как душата му се изпълва с покой. — Аз направих каквото можах“.
И дари Марш с последна усмивка, докато инквизиторът вдигаше яростно секирата си.
Главата на Елънд падна.
Гибелта продължаваше да беснее и да се мята, готова да руши всичко на пътя си. Вин я наблюдаваше спокойно, докато обезглавеното тяло на Елънд рухваше сред труповете на колосите.
„Е, хареса ли ти? — изпищя Гибелта. — Аз го убих! Унищожих всичко, което обичаше! Аз ти го отнех!“
Вин се рееше над тялото на Елънд, загледана надолу. Пресегна се с безтелесните си ръце, докосна главата му и си припомни как бе използвала силата си, за да подхрани неговата аломантия. Не знаеше какво точно бе направила. Нещо сходно на това, което правеше Гибелта, когато командваше колосите. Само че противоположно. Освобождаване. Успокоение.
Елънд беше мъртъв. Знаеше го и знаеше, че не може да направи нищо. Това събуди болка в нея, но не болката, която очакваше. „Аз го изгубих много отдавна — помисли си тя, докато галеше лицето му. — При Кладенеца на Възнесението. Аломантията ми го върна само временно“.
Не изпитваше нито болката, нито ужаса, които бе познала преди, когато го сметна за мъртъв. Сега я обгърна странен покой. Изминалите години бяха божи дар — временно щастие. Беше оставила Елънд да бъде такъв, какъвто иска, да рискува живота си и накрая да го изгуби. Винаги щеше да го обича. Но нямаше да престане да съществува само защото него го нямаше.
Напротив.
Гибелта се носеше точно над нея, обсипваше я с проклятия, заплашваше, че ще убие и други. Сейзед. Бриз. Хам. Дух.
„Толкова малко останаха от първоначалната група — мислеше Вин. — Келсайър загина отдавна. Доксон и Клъбс изгубихме в Битката за Лутадел. Йеден падна с войниците си. ОреСюр умря по заповед на Зейн. Марш се превърна в инквизитор. Останалите, които се присъединиха към нас по-късно, също вече не са между живите. Тиндуил, ТенСуун, Елънд…“
Нима Гибелта вярваше, че Вин ще й прости с лека ръка всички тези жертви?
Тя се извиси, набирайки сила. Изпрати я срещу Гибелта, както бе правила и преди. Ала този път бе различно. Когато Гибелта отвърна на удара, Вин не отстъпи. Не се стараеше да се пази. Продължи да настъпва.