Сблъсъкът накара божественото й тяло да затрепери от болка. Болката на съприкосновението между лед и пламък, между две скали, които се удрят и се превръщат в прах. Безформените им тела се сляха и се заразкъсваха във вихъра на силата.
Но Вин продължи да напредва.
„Съхранението не може да те унищожи! — помисли си тя, докато почти крещеше от агония. — То може само да пази. Ето защо е трябвало да създаде човечеството. Такъв е бил планът му, от самото начало! Не е отдало част от себе си, не е изгубило от силата си само за да сътвори разумен живот! Знаело е, че ще му трябва нещо, което да произхожда както от Съхранението, така и от Гибелта. Нещо, което може и да пази, и да разрушава. Нещо, което може да разрушава, за да запази.
Съхранението е прехвърлило силата си в Кладенеца и в мъглите, дало я е на нас, за да можем да я вземем. Такъв е бил първоначалният му план. Ти смяташе, че това е твоят план, нали? Но е негов. От самото начало“.
Гибелта изкрещя. И се хвърли напред.
„Ти си създала това, което може да те убие — продължи Вин. — И току-що направи последната, фаталната грешка. Не биваше да убиваш Елънд.
Разбираш ли, той бе единствената причина да продължавам да живея“.
Не отстъпи, макар че сблъсъкът я разкъсваше на части. Гибелта крещеше ужасено, докато силите им се смесваха, сливаха се, ставаха едно. Съзнанието на Вин — вече оформено и подхранвано от Съхранението — потърси допир с Гибелта. Нито една от тях не отстъпваше. И — с последен прилив на сила — Вин пожела сбогом на света и притегли Гибелта след себе си в бездната.
Двата ума се изпариха в миг, като мъгла под ярко слънце.
82.
След като Вин умря, краят настъпи бързо. Не бяхме подготвени за него — но дори дълговременните планове на лорд Владетеля не биха могли да ни подготвят за това. Как се подготвя човек за края на света?
Сейзед надзърташе притихнал от входа на пещерата. Отвън колосите беснееха и тъпчеха, но изглеждаха объркани.
Беше сам. Всички, които бяха излезли да видят какво става отвън, бяха избягали. Дори войниците се бяха скрили в пещерите — заявиха, че било глупаво да рискуват живота си тук. Само генерал Демоа, който бе успял да допълзи до пещерата, след като му бе свършил атиумът, стоеше на няколко крачки навътре в тунела. Аслидин вече бе превързала тежката рана на дясната му ръка и беше изтичала за още бинтове.
Слънцето се издигаше в небето. Горещината бе нетърпима, като в пещ. Болезнени викове отекнаха от пещерата зад Сейзед. Колосите бяха проникнали вътре.
— Тя ще дойде — прошепна терисецът.
Виждаше тялото на Елънд. Беше паднало върху купчина мъртви колоси — бяло петно на фона на синя плът и размазани сажди.
— Вин ще дойде — повтори настойчиво Сейзед.
Демоа — беше изгубил твърде много кръв — се облегна на стената и затвори очи. Колосите тръгнаха към пещерата, макар че не изглеждаха толкова освирепели, колкото преди малко.
— Героят ще дойде! — рече Сейзед.
И тогава нещо се появи в небето, спусна се към колосите и Елънд и тупна до тях. Последва го друго, втора фигура, която също се отпусна безжизнено на земята.
„Ето!“ — помисли си Сейзед, изтича навън и се втурна покрай неколцина колоси. Те се опитаха да го посекат, но Сейзед носеше металоемите си. Всичките до последния. Защото знаеше, че ще му потрябват.
Почерпи малко стомана и избегна атаката на колосите. Притича бързо между тях, изкатери се по купчината мъртви тела и спря до обезглавения труп на Елънд.
И до почти сгушилата се в него безжизнена Вин.
Сейзед коленичи и я сграбчи за раменете. От другата й страна, на самия връх на купчината колоси, лежеше друго тяло. Тяло на мъж с червеникава коса, непознат.
Вин не помръдваше.
„Не!“ — помисли Сейзед и й опипа пулса. Очите й бяха затворени. Изглеждаше умиротворена — и мъртва.
— Не може да бъде! — извика той и я разтърси за раменете. Няколко колоса се обърнаха към него.
Той вдигна очи. Слънцето се катереше по небосклона. От горещината ставаше трудно да се диша. Кожата му гореше. Когато слънцето достигнеше зенита, земята щеше да пламне.
— Така ли ще свърши всичко? — извика той към небето. — Твоят Герой е мъртъв! Гибелта може да е съкрушена, колосите да са без военачалник, но светът пак ще загине! Така ли?
Саждите бяха убили растенията. Слънцето щеше да изгори всичко, което е останало. Нямаше повече храна. От очите на Сейзед потекоха сълзи, но почти веднага изсъхнаха върху лицето му.
— Значи ни изоставяш? — прошепна той.
И изведнъж почувства нещо. Сведе очи. Тялото на Вин димеше едва забележимо. Не от топлина. Сякаш изпускаше нещо… или… не. Беше свързано с нещо. Вихрушка от мъгли, която водеше към ярка бяла светлина. Толкова ярка, че Сейзед почти не можеше да я гледа.