Имало един народ, цанзи, които почитали смъртта — те оставили точни описания на човешкото тяло. Сейзед бе използвал една тяхна погребална молитва за убитите бандити, открити в старото скривалище на Вин, във времето, когато Келсайър бе още жив. От ученията на цанзийците за човешкото тяло Сейзед определи настъпилите физиологични промени — дали под въздействие на лорд Владетеля, или чрез еволюция, — благодарение на които хората можеха да вдишват повишено съдържание на пепел и да ядат кафяви растения. С един могъщ тласък възстанови телата на хората такива, каквито са били, и премахна промените, настъпили през тези хиляда години под влияние на умиращия свят. Той не убиваше, нито изкривяваше и изменяше телата им по начина, по който го бе направил лорд Владетеля при създаването на кандра, тъй като разполагаше с точни напътствия за работата си.
Научи и други неща. Безброй тайни. Една религия издигала в култ животните и от записките й Сейзед се сдоби с картини, описания и обяснения относно живота на планетата от най-древни времена. И го възстанови. От друга — дадрадахската, същата, за която бе разказвал на Клъбс, преди той да загине — събра сведения за цветовете и оттенъците. Това бе последната религия, проповядвана някога от Сейзед, и въз основа на нейните поеми за цветове и природа той успя да възстанови растенията, небето и пейзажа такива, каквито са били някога.
Всяка религия съдържаше в себе си указания, тъй като вярванията на хората бяха обвързани с тяхната надежда, обич и желания.
Накрая Сейзед се спря на ларстанската религия, същата, към която бе приобщена жената на Келсайър — Мейр. Докато медитирали, свещенослужителите й творели поезия. От тези поеми — и от листчето, което Мейр бе оставила на Келсайър — Сейзед бе узнал за красивите неща, съществували някога на света.
И той възстанови цветята и растенията.
„Ето че религиите в моята папка въобще не се оказаха безполезни — помисли си, докато силата в него пламтеше и светът се променяше. — Нито една.
Не всички се оказаха верни.
Но всички съдържаха по малко истина“.
Носеше се над света и променяше нещата така, както смяташе, че е необходимо. Докато работеше над тектоничните процеси, се погрижи да опази подземните скривалища на хората. Накрая въздъхна тихо, решил, че е приключил с работата. Ала въпреки очакванията му силата не го напускаше.
„Рашек и Вин са се докоснали до съвсем малка част от Кладенеца на Възнесението — осъзна той. — Аз притежавам нещо повече. Нещо безкрайно“.
Гибелта и Съхранението бяха мъртви и силите им се бяха съединили. Нещо повече, те принадлежаха една на друга. Как ли са били разделени? Някой ден вероятно щеше да открие отговора на този въпрос.
Някой трябваше да наглежда този свят, да се грижи за него, след като боговете ги нямаше. Едва сега Сейзед разбра какво точно означава да си Героят на времето. Не ставаше дума за Герой, който се появява веднъж през хиляда — или хиляди — години. Героят принадлежеше на цялото Време. Той трябваше да опази човечеството през всички негови животи и епохи. Не беше нито Гибелта, нито Съхранението — а двете.
Бог.
Епилог
Вин беше необичайна.
Както вече споменах, Съхранението я избрало от съвсем малка. Ала по това време умът му бил слаб, смален до едно късче, което познаваме като мъгливия призрак.
Какво го е накарало да избере точно това момиче? Дали защото тя е била Мъглородна? Защото се е Преобразила като съвсем малка, придобивайки нови умения, докато понасяла страданията на трудното раждане, с което майка й я дарила на този свят?
От самото начало Вин била невероятно силен и надарен аломант. Предполагам, че е черпила силата си от мъглите още като дете, в онези кратки мигове, когато не носела обецата. Съхранението почти успяло да я убеди да не си я слага по времето, когато Келсайър я взел в групата си, макар че тя започнала да я носи преди да се присъедини към хората му. Оставила я на ухото си по негово внушение.
Никой друг не е можел да черпи сила от мъглите. Установих го със сигурност. Защо те позволявали на нея, но не и на останалите аломанти? Предполагам, че не е можела да се възползва от силата им напълно, преди да посети Кладенеца на Възнесението. Защото, изглежда, Кладенецът е нещо като настройваща сила. Нещо, което, веднъж докоснато, нагласява човешкото тяло така, че да може да приема мъглите.