Да, тя е използвала малко късче от силата на Съхранението, когато победи лорд Владетеля — близо година, преди да започне да долавя вибрациите от завръщането на силата в Кладенеца.
Има още много неща, свързани с тази загадка. Вероятно с течение на времето ще ги разкрия, тъй като умът ми все повече свиква с необятните си способности. Надявам се да разбера и защо успях да приема в себе си тази сила. Но за момента ми стига да оценя усилията на жената, държала силата преди мен.
От всички, които сме я докосвали, тя го заслужава най-много.
— Ще тръгваме ли? — попита Дух.
Бриз сви рамене.
— Защо не? Какво според теб ще открием горе?
— Не съм сигурен — отвърна Дух, излезе в преддверието и се заизкачва по стълбата.
— Дух! — извика зад него Белдре. — Знаеш какво казаха съгледвачите. Целият град е изпепелен от невероятната горещина…
Дух погледна нагоре. Между дъските на капака се процеждаше светлина. Той се усмихна и го повдигна.
Горе нямаше и следа от град. Само трева. Зелена трева. Дух премигна на странната светлина, измъкна се навън и се дръпна настрани, за да може да излезе и Бриз. Усмирителят подаде глава и я завъртя.
— Брей, каква гледка!
И изпълзя до Дух.
Младежът се изправи. Тревата беше до колене. Зелена. Какъв странен цвят за растение.
— И… небето — рече Бриз, като засенчи очи. — Синьо. Няма и следа от сажди или дим. Много странно. Много странно, наистина. Мен ако питаш, в тая работа е забъркана Вин. Това момиче никога не може да свърши нищо като хората.
Дух чу как Белдре ахва зад него и се обърна да й помогне да излезе. Тръгнаха изумени през тревата. Слънцето сияеше ярко, ала не беше непоносимо топло.
— Какво е станало с града? — прошепна Белдре, стиснала Дух за ръката.
Той поклати глава. Откъде можеше да знае?
И изведнъж чу нещо и се обърна. Стори му се, че вижда нещо. Тръгна натам, без да пуска ръката на Белдре. Зад тях Бриз викаше на Алриане да се качи да види какво е станало.
— Това… хора ли са? — попита Белдре.
Хора бяха. И идваха към тях. Дух се усмихна и им махна с ръка.
— Дух? — извика Хам. — Ей, хлапе, ти ли си?
Дух и Белдре затичаха напред. Зад Хам и другарите му имаше друг отвор, от който излизаха още и още хора. Някои носеха униформи от армията на Елънд.
Хам — с вечния си елек — сграбчи Дух в прегръдките си.
— Какво правиш тук?
— Не зная — отвърна Дух. — Последните ми спомени са от Ортьо.
Хам погледна към небето.
— Аз бях във Фадрекс! Какво ли е станало?
Дух поклати глава.
— Хам, не мисля, че тези имена вече имат някакво значение… Имам предвид — на градовете.
Един от войниците завика и засочи нещо. Недалеч от тях от земята излизаше друга групичка. Хам и Дух тръгнаха нататък. Дух забеляза сред новопоявилите се жената на Хам, която бе останала в Лутадел. Главорезът извика радостно и се завтече напред, за да посрещне семейството си.
Отворите се оказаха шест. От едни излизаха повече хора, от други — по-малко. Един от тях се отличаваше. Не беше отвор с капак, а наклонен вход на пещера. Тук Дух откри генерал Демоа да разговаря с няколко души. Една красива териска го държеше за ръката.
— Изгубих съзнание и после се свестих — обясняваше Демоа. — Но го видях. Оцелелия. Той беше — висеше в небето, обгърнат от сияние. Въздухът трептеше от разноцветни вълни, земята се тресеше и хълмовете и планините се променяха и се местеха. Той дойде. Точно както предсказа Сейзед.
— Сейзед? — възкликна Дух. — Къде е той?
Демоа поклати глава.
— Не зная, лорд Дух.
Дух се огледа. Отворите бяха подредени в кръг. Той закрачи през високата трева — следван от Белдре — към центъра на кръга.
Подухваше лек ветрец и превиваше тревите, сякаш по тях преминаваше вълна. Хам и Бриз забързаха след тях. Хам носеше дете в едната си ръка, а с другата бе прегърнал жена си.
Дух спря и вдигна ръка, за да предупреди останалите. Всички пристъпиха напред предпазливо. Пред тях, сред зелената трева, имаше… нещо. Нещо като трева, но не беше трева, не беше и храсти. Растеше от земята и най-отгоре, на връхчетата, имаше ярки симетрични листенца. Приличаха на преобърнати камбанки, разтворени към слънцето. Сякаш посягаха към светлината и пиеха жадно от нея.
— Колко е красиво… — прошепна Белдре.
Дух пристъпи между растенията. „Цветя — помисли си; позна ги от рисунката, която носеше Вин. — Най-сетне мечтата на Келсайър се сбъдна“.
Сред цветята откри двама души. Вин лежеше облечена с обичайното наметало, риза и панталони. Елънд бе с яркобялата си униформа и с пелерина. Държаха се за ръце.