Някога — всъщност не много отдавна — мъглите се появяваха само нощем. Но в годината след смъртта на лорд Владетеля това се промени. Сякаш хилядолетието, прекарано в принудителна изолация, бе направило мъглите неспокойни.
И така, те започнаха да излизат и денем. Понякога прииждаха на огромни люшкащи се вълни, появяваха се от нищото и изчезваха също толкова неочаквано. По-често обаче изникваха насред въздуха като хиляди привидения, които се извиваха и бързо нарастваха. Мъгливи пипала, като гигантски лиани, се протягаха към небето. Всеки ден мъглите се задържаха малко повече сутрин и излизаха малко по-рано вечер. Скоро — вероятно още преди края на годината — щяха да завладеят напълно страната. Но проблемът бе не само в това, а и в неоспоримия факт, че мъглите убиваха.
Преди две години Елънд не бе повярвал на разказите на Сейзед, когато терисецът се върна в Лутадел с доклад за ужасените селяни и мъглите, които ги задушавали. Вин също смяташе, че Сейзед греши. Една разбита илюзия, осъзна тя, докато наблюдаваше скупчените насред полето жители на града, заобиколени от войници и колоси.
Смъртта идваше със спускането на мъглите. Повечето оставаха невредими — жертвите сякаш се избираха случайно, за да всеят ужас сред останалите. Поразените рухваха с гърчове на земята, а другарите и роднините им се отдръпваха, вцепенени от ужас.
Ужасът бе и нейната обичайна реакция. Както и отчаянието. Келсайър й бе обещал, че мъглите ще са техни съюзници — че ще я защитават и ще й дават сила. В началото му вярваше, но напоследък ги чувстваше все по-чужди, скривалище за призраци, безформена, жадуваща да убива твар.
— Мразя ви — прошепна тя, докато мъглите продължаваха безпощадната си сеч. Беше като да гледаш как някой твой близък избира сред тълпата невинни жертви и им прерязва гърлата. При това бе напълно безпомощна. Помощниците на Елънд бяха опитали всичко — като се почне от качулки, да излизат чак след като се установят мъглите, да вкарват хората на закрито веднага след като почнеха да се тресат, но нищо не помагаше. По някаква причина животните бяха неподатливи на въздействието на мъглите, но всеки човек можеше да стане жертва. Достатъчно бе да излезе навън и рискуваше да умре — нищо не можеше да го предпази.
Всичко свършваше бързо. Един на всеки шестима получаваше конвулсии, но не всички от поразените умираха. Жертвите се излагаха на смъртоносната опасност само веднъж — тези, които оцеляваха, вече не бяха заплашени. Повечето заболели също се възстановяваха. Но това едва ли можеше да утеши семействата на убитите.
Вин гледаше озарените от лъчите на залязващото слънце мъгли. Колкото и да бе странно, в здрача виждаше по-зле, отколкото в пълен мрак. Не биваше да разпалва твърде много калай, защото слънчевата светлина щеше да я заслепи, но без него не можеше да гледа през мъглата.
Резултатът беше сцена напомняща й защо се беше страхувала от мъглите преди. Полезрението й се ограничи до десетина крачки, отвъд които различаваше само сенки. Неясни фигури, които се местеха наляво и надясно и току изкрещяваха. Силуети, коленичили или прави, вцепенени от ужас. Звукът мамеше, сякаш призрачни гърла надаваха зловещи писъци.
Вин седеше, свела глава, а по лицето й, като сълзи, се плъзгаха сажди.
— Лорд Фатрен! — чу тя гласа на Елънд и вдигна глава.
Навремето в гласа му не се долавяше такава властност.
Но това сякаш бе много отдавна. Той изникна от мъглата, облечен с неизменната си бяла униформа. Лицето му изглеждаше сурово, но това бе заради преживяното. Докато я приближаваше, тя усети аломантичното му докосване върху хората около тях — опитваше се с Усмиряване да облекчи болката им, но избягваше да Тласка с пълна сила. Бяха обсъждали този въпрос и Елънд й призна, че не смята за правилно да отнема напълно мъката на хората от загубата на близките им.
— Милорд! — отвърна Фатрен и се приближи. — Това е истинско бедствие!
— Изглежда по-зле, отколкото е в действителност, лорд Фатрен — отвърна Елънд. — Както вече ви обясних, голяма част от разболелите се ще оздравеят.
Фатрен спря до дънера на Вин и се взря в мъглите, откъдето долитаха виковете на неговите съграждани.
— Не мога да повярвам, че сме тук. Не мога да повярвам, че ме убедихте… да ги изкарам в мъглите.
— Фатрен, хората ти трябва да бъдат имунизирани — заяви Елънд.
Това бе вярно. Не разполагаха с достатъчно шатри за всички жители на града и следователно им оставаха две възможности. Да ги оставят в обреченото градче или да ги отведат принудително на север — да ги изкарат в мъглите, за да видят кои ще умрат. Ужасяващо, безжалостно решение, но рано или късно щеше да се случи. Ала въпреки неумолимата логика Вин се чувстваше ужасно, че е част от всичко това.