— Що за чудовища сме ние?! — възкликна тихо Фатрен.
— Такива, каквито ни налага животът — отвърна Елънд. — Иди да преброиш жертвите. Провери колко са умрелите. Успокой оцелелите и им обясни, че мъглите вече не могат да им сторят нищо.
— Да, милорд — отвърна Фатрен и тръгна.
Вин го изпрати с поглед, после прошепна:
— Елънд, ние ги убихме. Обещахме им, че всичко ще е наред. Накарахме ги да напуснат града и ги доведохме тук, за да измрат.
— И наистина всичко ще е наред — потвърди той и сложи ръка на рамото й. — По-добре така, отколкото бавна смърт в градчето.
— Можехме да им дадем възможност да избират.
Елънд поклати глава.
— Нямат избор. След няколко месеца градът им щеше да е погълнат напълно от мъглите. Те щяха да останат в домовете си и да умрат от глад, или да излязат в мъглите. По-добре да ги отведем в Централната област, където все още има достатъчно светлина за посевите.
— От истината не ми става по-леко.
Елънд стоеше сред мъглите, а по раменете му се сипеше пепел.
— Така е — потвърди той. — Права си. Ще ида да повикам колосите, за да погребат мъртвите.
— А ранените? — Тези, които мъглата нападаше, но не убиваше, се разболяваха тежко за няколко дни, дори по-дълго. Ако съотношението се запазеше, почти хиляда души щяха да попаднат в тази категория.
— Когато утре потеглим на път, ще наредя на колосите да ги носят. А като стигнем канала, ще ги натоварим на ладии.
Вин не обичаше да се чувства незащитена и на открито. През цялото си детство се бе крила по ъглите, а по-късно, когато стана убийца, предпочиташе да действа нощем. Така че сега, когато се придвижваше заедно с пет хиляди изтощени жители на изоставеното градче по едни от най-оживените пътища на Южната област, й беше страшно трудно.
Вървеше малко встрани от основната група — никога не яздеше — и се опитваше да не мисли за смъртоносната коситба от предната вечер. За съжаление Елънд яздеше заедно с Фатрен и другите градски първенци, с които имаше да обсъжда множество важни въпроси. Така че не й оставаше друго, освен да е сама.
Ако не се броеше нейният колос.
Огромното чудовище стъпваше тежко зад нея. Държеше го близо до себе си най-вече за да й осигури свободно пространство — гражданите избягваха огромните създания, а макар да търсеше някаква утеха, Вин се съмняваше, че ще я намери в изплашените, обезверени погледи на тези хорица. Не и сега.
Никой не разбираше колосите, най-малко Вин. Беше открила начин да ги контролира чрез един скрит аломантичен „механизъм“. Но през хилядата години на своето управление лорд Владетеля бе държал своите колоси далеч от хората, за да не може никой да научи повече за чудовищната им природа.
Дори в този момент Вин усещаше как колосът се съпротивлява, опитва се да се освободи от контрола й. Не обичаше да го командват — при първа възможност би я нападнал. Но за щастие не можеше — тя го контролираше постоянно, независимо дали е будна, или спи, дали гори метали, или не. Той беше неин — освен ако някой не й го отнемеше.
Въпреки невидимата връзка Вин не разбираше тези странни създания. Обърна се и видя, че колосът я гледа с кървясалите си очи. Кожата на лицето му бе изпъната, носът му бе съвсем сплескан. Имаше кървава цепнатина в края на едното око и друга, спускаща се надолу към устата, под която се показваха червеникави мускули и големи зъби.
— Не ме гледай — избоботи с типичния за колосите завален глас чудовището. Фъфлеше най-вече заради силно изпънатите устни.
— Какво? — попита Вин.
— Ти не ме мислиш за човек — продължи колосът. Говореше бавно, сякаш обмисля всяка дума.
— Ти не си човек — рече тя. — Ти си нещо друго.
— Аз ще бъда човек — заяви колосът. — Ние ще ви избием. Ще вземем градовете ви. После ще станем хора.
Вин потрепери. Беше чувала същото и от други колоси. Имаше нещо смразяващо в спокойния, дори безчувствен начин, по който колосите обясняваха как ще избият цялото човечество.
„Те са създания на лорд Владетеля — помисли тя. — Нормално е да са извратени. Също като него“.
— Как се казваш? — попита тя.
Едрото му туловище се поклащаше на всяка крачка.
— Човек — отвърна след известно време.
— Зная, че искаш да станеш човек. Как се казваш? Как е името ти?
— Това ми е името. Човек. Наричай ме Човек.
Вин се намръщи. „Това прозвуча почти… разумно“. Досега не бе имала възможност да разговаря с колос. Смяташе ги за ограничени същества — почти животни, само дето бяха създадени от човек.