— Е, добре, Човек — рече тя. — Колко си голям?
Той мълча толкова дълго, че Вин реши, че е забравил въпроса. Накрая отговори с въпрос:
— Не виждаш ли?
— Нямам предвид това. Питам от колко време живееш.
Човек все едно не я чу.
— Всички ли растете еднакво бързо? — продължи Вин.
Той не отговори. Вин поклати глава. Може би въпросът й бе твърде абстрактен за него?
— Аз съм по-голям от други — избоботи неочаквано Човек. — По-малък от някои, но не много. Това означава, че живея от много време.
„Още една проява на разум“ — помисли тя и вдигна учудено вежди. Логиката на Човек изглеждаше безупречна.
— Мразя те — заяви той неочаквано. — Искам да те убия. Но не мога.
— Така е — потвърди Вин. — Няма да ти позволя.
— Ти си голяма отвътре. Много-много голяма.
— Да — съгласи се Вин. — Човек, къде са вашите жени?
— Жени? — попита колосът след известно време.
— Като мен — обясни Вин.
— Ние не сме като теб — рече той. — Ние сме големи само отвън.
— Не — възрази Вин. — Не говоря за размерите. Аз… — Как да му обясни какво е пол? Не се сещаше за друг начин, освен да се съблече. Затова реши да смени тактиката. — Има ли колоси бебета?
— Бебета?
— Съвсем малки.
Колосът вдигна ръка към маршируващата армия чудовища.
— Ето малки. — Пръстът му посочи някои от най-дребните колоси.
— По-малки — каза Вин.
— Няма по-малки.
Възпроизводството на колосите си оставаше загадка, която никой не бе успял да разкрие. От близо година Вин бе в допир с тях, а така и не знаеше откъде се вземат малките. Всеки път, когато колоската армия намаляваше, Елънд и Вин отмъкваха нови групи от инквизиторите.
Беше нелепо да се предполага, че колосите не се размножават. Вин беше виждала колоски лагери, които не се контролират от аломанти — тогава чудовищата се избиваха помежду си. С такова темпо би трябвало да изчезнат като вид само за няколко години. А бяха просъществували десет века.
Това предполагаше бърз преход от детство към младежка възраст, или поне така смятаха Сейзед и Елънд. Досега не бяха имали възможност да подкрепят теориите си и тя знаеше, че Елънд се дразни от този факт — особено след като задълженията му на император не му оставяха свободно време за научни занимания.
— Щом няма по-малки — попита тя, — тогава откъде се вземат колосите?
— От нас — отвърна след неизменната пауза Човек.
— От вас? — Вин го изгледа озадачено. — Това не ми говори много.
Човек мълчеше. Изглежда, бе изгубил охота за разговори.
„От нас — помисли Вин. — Да не растат един от друг?“ Беше чувала, че има животни, които, ако бъдат разрязани по правилен начин, продължават да съществуват като два нови екземпляра. Но едва ли това можеше да се приложи и при колосите — беше виждала бойно поле, осеяно с трупове и ранени, и нито веднъж от тях не се надигна нов колос. Но освен това не бе срещала и женски колоси. Повечето колоси носеха примитивни препаски и доколкото можеше да се определи, всички бяха мъжки.
Мислите й бяха прекъснати от ново събитие — колоната отпред внезапно бе спряла. Завладяна от любопитство, Вин извади една монета, хвърли я и излетя нататък, като остави Човек зад себе си.
Мъглите се бяха вдигнали преди часове и макар че наближаваше залез, небето все още бе светло. Веднага щом се издигна над равнината, Вин забеляза канала, който пресичаше полето в неестествено права линия. Елънд казваше, че несекващите саждопади скоро ще затлачат каналната система. Без работници, които редовно да почистват каналите, те щяха да се запълнят с наноси и да престанат да са плавателни.
Вин достигна най-високата точка на полета си и се заспуска към големия лагер на брега. Хиляди огньове вдигаха димни колони към следобедното небе, около шатрите сновяха хора. Близо петдесет хиляди войници лагеруваха тук, използвайки канала за снабдителна връзка с Лутадел.
Вин пусна втора монета и се извиси пак. Почти веднага забеляза малката група конници, които се бяха отделили от челото на колоната. Тя се приземи — като хвърли нова монета и се Тласна от нея, за да забави снижаването си — при тях.
Елънд тъкмо бе дръпнал юздите и гледаше усмихнато лагера. Напоследък рядко му се случваше да се засмее и Вин го погледна зарадвано. Очакваха ги неколцина мъже — съгледвачите отдавна бяха забелязали приближаващата се колона.
— Лорд Елънд! — провикна се един от мъжете. — Връщате се по-рано!
— Предположих, че ще сте готов, генерале — отвърна Елънд и слезе от коня.
— Разбира се, нали ме познавате — отвърна Демоа и се приближи. Носеше лека кожена броня, през лицето му минаваше разкривен белег и половината от скалпа липсваше — на мястото, където го бе остъргало острието на колос. Демоа се поклони на Елънд, който в отговор го потупа приятелски по рамото.