Но от друга страна, Сейзед не я намираше за особено… религиозна. Беше съсредоточена върху изкуството, но не в търсене на свещеното в него — пожертвованията, които се събираха, бяха за издръжка на монаси, отдали живота си на поезия, рисуване и ваятелство. На всичко отгоре Сейзед не беше в състояние да открие каквито и да било сериозни противоречия в тази доктрина. Нямаше нищо, което да поражда или да подхранва конфликти.
Вдигна листа пред себе си, поклати глава и го прочете отново. Беше прикрепен за папката, за да не го издуха вятърът, а на седлото бе монтиран чадър, който го пазеше от саждите. Така Сейзед можеше да чете, докато язди, за голямо учудване на Вин.
Не се налагаше да прелиства страници. Прочиташе думите по няколко пъти и сетне ги обмисляше внимателно. Опитваше се да прецени дали в тях се съдържа истина. Още повече че ларстаизмът бе вярата на Мейр, жената на Келсайър. Една от малцината, които бяха избрали древна религия.
„Ларста вярвали, че смисълът на живота е в търсене на божественото — четеше той. — Проповядвали, че изкуството ни доближава до разбирането на божествената природа. Тъй като не всички хора можели да отдават живота си на изкуството, обществото трябвало да поддържа определена група творци, които да създадат величествени произведения и да постигнат познание на света“.
Всичко това беше добре според Сейзед, но какво ставаше с въпросите за живота и смъртта? С човешкия дух? Какво е божественото и как може да се случват толкова ужасни неща в свят, в който то уж съществува?
— Знаеш ли — обади се Бриз, който яздеше до него, — в това има нещо изумително.
Думите му извадиха Сейзед от съсредоточените разсъждения, той въздъхна и откъсна поглед от листа.
— Кое е изумителното, лорд Бриз?
— Саждите — отвърна Бриз. — Погледни ги само. Покриват всичко, боядисват пейзажа в черно. Невероятно е колко зловещ е сега светът. По времето на лорд Владетеля всичко беше кафяво, а растенията, които живееха на открито, изглеждаха сякаш всеки момент ще повехнат. Тогава го намирах за ужасно депресиращо. Но пепел, която се сипе непрестанно, която затрупва земята… — Усмирителят поклати глава и се усмихна. — Не бих повярвал, че след лорд Владетеля светът може да изглежда по-зле. Но погледни само какъв ужас! Та ние унищожихме света! Това едва ли може да се сметне за голямо постижение, нали? Не виждам с какво можем да се гордеем.
Сейзед смръщи вежди. През последните два месеца саждопадът беше лек, макар и постоянен. Конете им пристъпваха в дълбока близо половин стъпка пепел, докато се движеха на юг, следвани от стотина войници. Колко време им оставаше, преди пътищата да станат непроходими? На места навяванията вече достигаха няколко стъпки.
Всичко беше черно — хълмовете, пътят, полята. Дърветата се превиваха под тежестта на листата и клоните. Приземните растения изглеждаха мъртви, конете нямаше какво да пасат и се превръщаха в пречка за пътуването. Войниците бяха принудени да носят храна за животните.
— Освен това трябва да подчертая — продължи разсъжденията си Бриз и намести чадъра над главата си, — че тези сажди са крайно невдъхновяващи.
— Невдъхновяващи?
— Ами да. Макар да харесвам черното като цвят за костюм, го намирам за лишено от вдъхновение.
— И какъв цвят според вас трябва да са саждите?
Бриз повдигна рамене.
— Вин разправя, че били предизвикани от някакви зли сили. Нали така? Е, ще ти призная, че ако аз бях такава сила, способна да унищожи света, със сигурност не бих използвал могъществото си само за да покрия земята в черно. Това е истинско доказателство за липсата на какъвто и да било вкус. Червено. Виж, това вече е интересен цвят. Помисли си какви възможности разкрива — ако саждите са червени, реките ще изглеждат така, сякаш в тях тече кръв. Черното е монотонно, но червеното никога няма да ти позволи да мислиш за нещо друго. Ще си казваш: „Брей, този хълм е червен. Злата сила, която се опитва да ми види сметката, наистина има стил“.
— Не съм сигурен, че съществува каквато и да било зла сила, която си е поставила за цел да унищожи света — отвърна Сейзед.
— Така ли?
— Да. Саждивите кратери винаги са бълвали пепел. Кой може да твърди дали сега са по-активни, отколкото преди? Може би това е резултат от естествен процес.
— Ами мъглите?
— Промени във времето, лорд Бриз — отвърна Сейзед. — Вероятно преди е било твърде топло денем, за да могат да излизат. А сега, когато саждивите кратери са се активизирали, е логично да застудява и това да улеснява задържането на мъглите.