— Интересно. Но ако това е обяснението, драги, тогава защо мъглите не оставаха денем през зимите? Тогава е по-студено от лете, но мъглите винаги си тръгваха с настъпването на деня.
Сейзед нямаше какво да отговори на това. Бриз беше прав. Докато бе преглеждал религиите от списъка, Сейзед се беше замислял дали просто не са приписали „зло съзнание“ на „силата“, която Вин твърдеше, че усеща. Информацията, с която разполагаха, бе съвсем оскъдна. Сейзед не вярваше Вин да си е измислила всичко това. Но след като сам бе забелязал несъответствия в религиите, какво пречеше да приемат, че светът приближава своя край просто защото така му е отредено?
— Зелено — промърмори Бриз.
Сейзед го погледна.
— Ето това е стилен цвят — продължи Бриз. — Нещо различно. Зеленото не се забравя лесно — не е като черното или кафявото. Келсайър не говореше ли непрестанно за зелени растения? Преди Възнесението на лорд Владетеля, преди Дълбината да се спусне над земята?
— Така се разказва в много истории.
Бриз кимна замислено и повтори:
— Стилен цвят. Ще е доста красиво всъщност.
— Така ли? — попита Сейзед с искрена изненада. — Повечето хора, с които съм разговарял по въпроса, смятат идеята за зелени растения най-малкото за странна.
— И аз бях на това мнение, преди да видя целия свят в черно… Малко разнообразие ще ни дойде добре. Зелени поля… с точици от други цветове… как ги наричаше Келсайър?
— Цветя — каза Сейзед. Ларста бяха писали поеми за тях.
— Да — рече Бриз. — Ще е наистина приятно, когато се завърнат.
— Да се завърнат?
Бриз повдигна рамене.
— Нали Църквата на Оцелелия учи, че някой ден Вин ще изчисти небето от саждите и мъглите. Мисля си, след като ще се заеме с тая работа, защо да не върне растенията и цветята? По някаква причина това ми се струва задача, подходяща за жена.
Сейзед въздъхна и поклати глава.
— Лорд Бриз. Предполагам, че се опитвате да ми вдъхнете увереност. Но имам сериозни съмнения по въпроса дали вие самият приемате Църквата на Оцелелия.
Бриз се поколеба, после се засмя.
— Май попрекалих малко, а?
— Съвсем малко.
— Не е никак лесно да го усетиш, когато става дума за теб, драги. Ти си толкова чувствителен, че трябва да използвам съвсем слаби тласъци и дори с тях напоследък е все по-трудно. — В гласа на Бриз се долови завист. — Все пак бих се радвал да видя тези зелени растения, за които говореше Келсайър. След шест месеца нескончаеми саждопади… на човек му се иска да вярва в нещо. Може би това е достатъчно за стар лицемер като мен.
Сейзед едва се сдържа да не отговори почти ядосано, че не е достатъчно само да вярваш. При него вярата не бе довела до нищо добро. Има ли значение какъв е цветът на растенията, когато светът умира?
Да, не си заслужаваше да се борят.
Помъчи се да прогони тези мрачни мисли, но не беше лесно. Започваше да се безпокои от тези постоянни пристъпи на меланхолия. Понякога бе толкова обезверен, че дори песимизмът му се струваше твърде силно чувство.
„Спомни си за ларста — рече си той. — Съсредоточи се върху религията. Трябва да вземеш решение“.
Но разсъжденията на Бриз го бяха накарали да се замисли. Ларста също се прекланяха пред красотата и изкуството и твърдяха, че са с „божествен характер“. Е, ако божественото по някакъв начин бе свързано с изкуството, в такъв случай бог по никакъв начин не можеше да бъде обвиняван за това, което ставаше сега със света. Саждите, унинието, потискащият пейзаж — това беше повече от „невдъхновяващо“, както го бе определил Бриз. Беше съвсем безвкусно. Скучно. Монотонно.
„Още една лъжовна религия — написа Сейзед в долния край на листа. — Тезата, което проповядва, напълно противоречи на наблюдаваните процеси“.
Развърза връзките на папката и прибра поредния лист — поредната стъпка към завършването на проекта. Забеляза, че Бриз го наблюдава скришом — Усмирителят обичаше всякакви тайни. Сейзед си помисли, че сигурно ще се разочарова, ако разбере за какво става въпрос.
„Не трябваше да го скастрям“ — помисли си. Знаеше, че Усмирителят всъщност се опитва по някакъв начин да му помогне. Бриз се бе променил от времето, когато се срещнаха за първи път. В началото наистина бе надутият егоистичен манипулатор, за какъвто се представяше и сега. Сейзед подозираше, че Бриз се е присъединил към групата на Келсайър не от желание да помага на скаа, а заради предизвикателството на неговия грандиозен план — както и заради обещаното богато възнаграждение, разбира се.
Но наградата — легендарните запаси от атиум на лорд Владетеля — се бе оказала мит. Вместо нея обаче Бриз бе открил други награди.