Сейзед забеляза в далечината пред тях някакво движение. Облечена в черно фигура, различима на фона на саждите благодарение на по-светлото лице. Оказа се, че е един от техните съгледвачи. Капитан Горадел нареди на колоната да спре и прати напред един конник да го пресрещне. Сейзед и Бриз чакаха търпеливо.
— Доклад от съгледвача, господарю посланик — докладва след малко капитан Горадел. — Армията на императора е на няколко мили отвъд тези хълмове. На не повече от час път.
— Чудесно — рече Сейзед.
— Очевидно са ни забелязали — продължи Горадел. — Някой вече се приближава. Ето там…
— Виждам — прекъсна го Сейзед и посочи близкия хълм. На билото се забелязваше самотен ездач. Не само че препускаше бясно към тях, но и май бе облечен в розово.
— Олеле, майчице — въздъхна Бриз.
Подскачащият конник се превърна в млада жена със златисти къдрици, облечена в яркорозова рокля — благодарение на нея изглеждаше почти като момиче. Алриане си падаше по дантелите и воланчетата и винаги избираше цветове, с които да бие на очи отдалече. Сейзед не пропусна да забележи обаче, че язди като опитен ездач въпреки фриволната дреха и се държи на седлото съвсем сигурно.
Младата жена дръпна юздите на коня си и се завъртя във вихър от буйни коси и подскачащи дантели. Понечи да скочи на земята, но се сепна и втренчи недоволен поглед в саждите.
— Алриане? — каза Бриз в настъпилата тишина.
— Млъкни малко — отвърна тя. — Трябва да реша дали си заслужава да си изцапам роклята, за да изтичам при теб и да те прегърна.
— Можем да почакаме, докато стигнем лагера…
— Не мога да си позволя да те прегръщам там пред толкова много твои войници.
— Те не са мои, мила моя. Познаваш Сейзед, нали?
Алриане едва сега погледна терисеца.
— Милорд главен посланик — каза тя със сладка усмивка и Сейзед неочаквано изпита силна привързаност и симпатия към тази млада жена. Тя го Размиряваше. Ако имаше някой по-невъздържан от Бриз в употребата на емоционална аломантия, това несъмнено бе Алриане.
— Принцесо. — Сейзед сведе глава в подобие на поклон.
Алриане най-сетне взе решение и внимателно се смъкна от коня. Повдигна полите на роклята си в доста неблагоприличен жест. Оказа се обаче, че отдолу има поне няколко слоя дантелени фусти.
Капитан Горадел се престраши, взе я на ръце и я сложи на седлото пред Бриз. Двамата не бяха женени, може би защото Бриз се срамуваше от връзката си с толкова по-млада от него жена. Когато го подкачаха за това, обясняваше, че не искал да я остави вдовица, след като напусне този свят — говореше така, сякаш това предстои да се случи съвсем скоро, макар да бе само малко над четирийсет.
„Ако нещата вървят по този начин, в близко бъдеще всички ще умрем — помисли Сейзед. — И тогава какво значение на каква възраст сме?“
Може би тъкмо по тази причина накрая Бриз бе приел връзката с Алриане. Но от начина, по който я гледаше, личеше, че я обича дълбоко и истински.
„Социалната ни система се разпада — помисли Сейзед, когато колоната потегли отново. — Навремето бракът бе нещо почти задължително, особено когато се касае за жена с нейното положение“.
Но какъв смисъл да спазват повече законите? Принудителите отдавна ги нямаше. Правителството на Елънд и Вин бе военновременна необходимост — съюз на заплашени от една и съща съдба градове. Всички живееха с предчувствието за наближаващия край на света.
Защо да се женят, когато светът може да свърши, преди да изтече годината?
Сейзед поклати глава. Тъкмо в подобно време хората се нуждаеха от организация — от идея, в която да вярват. И той трябваше да им я даде. Църквата на Оцелелия полагаше усилия, но бе твърде млада, а свещениците й — прекалено неопитни. Непрестанно избухваха спорове, касаещи доктрината и методологията, и в различните градове се появяваха нови и нови секти.
В миналото Сейзед бе проповядвал различни религии без чувството, че би трябвало да вярва в която и да било от тях. Приемаше всяка такава, каквато е, и ги предлагаше на хората, както келнерът предлага ястие, което той самият може и да не обича.
Сега всичко това му се струваше невероятно лицемерно. Ако тези хора се нуждаеха от вяра, не той бе човекът, който имаше право да им я осигури. Повече нямаше да проповядва лъжи — никога вече.
Наплиска лицето си със студена вода от походната мивка, избърса се с чиста кърпа, после извади бръснач и огледало, за да си обръсне главата както подобава.
— Защо го правиш? — стресна го неочакван глас.
Допреди миг бе сам в шатрата. Но сега някой стоеше зад него. Сейзед се усмихна.
— Лейди Вин.
Тя скръсти ръце и повдигна вежди. Както винаги бе влязла съвършено безшумно и това не преставаше да го изумява. Носеше обичайната си риза и панталони, почти мъжко облекло, само дето през тази година бе пуснала черната си коса до раменете. Навремето обичаше да се спотайва в ъглите, да остава незабележима и избягваше да гледа хората в очите. Но това също се бе променило. И сега не изпъкваше особено, заради дребничката си фигура, но винаги се втренчваше в очите на другия.