ТенСуун се намръщи.
„Един месец? Защо трябва да отлагат?“
Както и да е, всичко бе приключило. Той наведе глава и въздъхна. Беше казал, каквото имаше да казва. Кандра знаеха, че тайната им е разкрита — Вторите вече не можеха да крият този факт. Може би думите му щяха да вдъхновят другите към действие.
Но вероятно той никога нямаше да разбере това.
12.
Рашек очевидно е преместил Кладенеца на Възнесението.
Много хитър ход — вероятно най-хитрият от всички, които е предприемал. Той е знаел, че един ден силата ще се завърне в Кладенеца, защото сила от такъв характер — способна да създава цели светове — никога не се изчерпва. Тя може да бъде използвана и по такъв начин разсеяна, но винаги ще се обновява.
И тъй като си е давал сметка, че слуховете и историите ще продължават да обикалят света, Рашек е решил да промени всичко. Вдигнал планини там, където сега е север, и нарекъл страната Терис. После изравнил истинската си родина и основал на новото място своята столица.
Построил замък около една крипта — помещение, където да медитира и което било точно копие на някогашния му дом в Терис. Убежище, създадено в последните мигове, преди силата да се изчерпи.
— Тревожа се за него, Елънд — каза Вин и седна до него.
— За кого? За Сейзед ли?
Вин кимна. Когато Елънд се събуди, тя вече бе станала, беше се изкъпала и облякла. Понякога Елънд си мислеше, че Вин твърде много се натоварва. Откакто бе станал Мъглороден, си даваше сметка за ограниченията и рисковете от прекомерната употреба на пютриум. Металът подсилваше тялото и отлагаше умората — но на съответна цена. Щом пютриумът свършеше, умората се връщаше и те смазваше.
А Вин продължаваше да упорства с пютриума. Елънд също гореше пютриум и изстискваше силите си, но Вин спеше два пъти по-малко от него. Беше по-твърда от него — по-силна по начин, който той все още не можеше да разбере.
— Сейзед ще се справи с проблемите си — подхвърли Елънд, стана от леглото и започна да се облича. — И преди е губил близки хора.
— Сега е различно — възрази Вин. Беше се облякла по типичния за нея начин. В контраст с това Елънд носеше снежнобяла униформа с позлатени копчета, дървени, за да не могат да бъдат използвани от някой аломант. Дрехите му бяха ушити от специален плат, от който саждите се чистеха по-лесно. Понякога се чудеше има ли смисъл да полага такива усилия, за да си придава царствен вид. Но си даваше сметка, че не става въпрос за суета. В земя, където доминираше черното, облеченият в бяло император беше символ.
— Различно? — попита Елънд, докато се закопчаваше. — Какво е различното в смъртта на Тиндуил? Тя загина при обсадата на Лутадел. Също като Клъбс и Доксон. Ти уби баща ми, а малко преди това аз обезглавих един от най-добрите си приятели. Всеки от нас изгуби близък човек.
— И той каза нещо подобно — съгласи се Вин. — Но не го измъчва само смъртта. Мисля, че в кончината на Тиндуил Сейзед вижда нещо като измяна — все пак той винаги е бил сред нас този, който ни вдъхва вяра. Но със смъртта й по някакъв начин изгуби и вярата.
— Този, който ни вдъхва вяра? — повтори Елънд. — Това пък какво означава?
— Елънд, ти си член на Църквата на Оцелелия. Но не си вярващ. Не и като Сейзед. Той сякаш… знаеше, че накрая всичко ще си дойде на мястото. Вярваше, че има някой, който следи за това.
— Ще се оправи.
— Не става дума само за него, Елънд. Бриз също полага неимоверни усилия.
— Това пък какво значи? — попита учудено Елънд.
— Непрестанно Тласка чувствата на всички — обясни Вин. — Понякога прекалява с опитите си да внушава щастие, а освен това се смее пресилено. Изглежда, се бои от нещо. И се опитва да го прикрие.
Елънд се засмя.
— Ставаш като него — улавяш чувствата на другите и после им го казваш.
— Те са мои приятели, Елънд. Познавам ги. Казвам ти — тези хора се променят. Един по един започват да си мислят, че този път не може да спечелим.
Елънд закопча последното копче и се огледа в огледалото. Понякога се питаше дали този бял костюм наистина му подхожда, дали внушава това, което се иска от него. Видя в отражението строг поглед, тяло и стойка на воин. Надзърна в очите си и потърси в тях владетеля. Както винаги не беше особено впечатлен от това, което видя.
Но не му оставаше друго, освен да продължи. Тиндуил го бе научила на това.
— Добре — каза той. — Сигурно си права. Ще се постарая да направя нещо по въпроса.
В края на краищата това му бе работата. Когато си император, от теб се очаква само едно.