Да промениш всичко към по-добро.
— И тъй — заговори Елънд, застанал пред окачената на стената карта на империята. — Засякохме появата и изчезването на мъглите за известен период и Ноорден направи анализ на данните. Ето примерната схема.
Вин седеше и не помръдваше. Близо до сенките. Близо до изхода. Беше станала по-уверена, но това не я бе направило по-безгрижна. Обичаше да държи под око всички присъстващи — дори когато им вярваше.
Както бе в този случай. С изключение на Сет. Този твърдоглавец седеше и до него както винаги се бе настанил мълчаливият му син. Сет — крал Сет, тъй като той бе един от монарсите, заклели се във вярност към Елънд — имаше буйна брада, застинала в крива усмивка уста и два крака, на които не можеше да разчита. Което не му бе попречило да се опита да завладее Лутадел преди малко повече от година.
— Проклятие! — изруга той. — Нима очаквате от нас да се оправим с това нещо?
Елънд почука картата с пръст. Тя всъщност не беше точно карта, а примитивна схема на империята, наподобяваща тази, която бяха открили в подземията, само че осъвременена. На нея бяха изрисувани няколко големи кръга.
— Най-външният кръг е мястото, където мъглите вече не се отдръпват денем. — Премести пръст върху следващия кръг. — Този кръг преминава през селищата, които посетихме наскоро. Вътре в него дневната светлина продължава около четири часа.
— А последният? — попита Бриз. Седеше до Алриане, колкото се може по-далече от Сет. Крал Сет имаше навика да хвърля разни неща по Бриз — обиди и дори ножове.
Елънд погледна към картата.
— Ако предположим, че мъглите ще се приближават към Лутадел със същата скорост, кръгът съответства на районите, които това лято можем да засеем и засадим.
Възцари се тишина.
„Надеждата е за глупаците“ прошепна гласът на Рийн в главата на Вин и тя въздъхна. Брат й я бе учил как да оцелява на улицата: да не вярва на никого и да бъде мнителна до вманиаченост. В живота й трябваше да се появи Келсайър, за да разбере, че на света има такива понятия като доверие и дружба. Но въпреки това от време на време чуваше призрачния глас на своя отдавна изчезнал брат. Спомен за времето, когато бе живяла в постоянна несигурност.
— Кръгът е доста малък, Ел — рече Хам. Мускулестият мъжага се бе разположил между Сет и Демоа. От другата страна се бе настанил мълчаливият Сейзед.
Бяха сравнително малка група — само деветима, ако се броеше и Гнеорндин, синът на Сет. Участваха всички членове от някогашната група на Келсайър. Липсваше само Дух, който бе на разузнаване на север. Погледите на присъстващите бяха втренчени в картата. Последният кръг наистина бе доста малък — по-малък дори от Централната област, чиято столица бе Лутадел. Ако можеше да се вярва на тази карта, през идната зима деветдесет процента от империята нямаше да могат да разчитат на прехрана от земята.
— Дори този малък кръг догодина ще се смали още — добави Елънд.
Вин следеше лицата на присъстващите — на повечето се четеше ужас. „Съвсем като това, което се казва в дневника на Аленди — помисли тя. — Армиите не могат да преборят Дълбината. Тя унищожава градове и предизвиква бавна, ужасяваща смърт. Те са безпомощни“.
Дълбината. Така се наричаха мъглите в някои архиви, които бяха открили. Може би силата, с която се бореха, се криеше зад мъглите. Нямаше начин да разберат дали е така, защото Дълбината беше способна да променя писмените сведения.
— И тъй — рече Елънд и скръсти ръце. — Искам да чуя мнения. Навремето Келсайър ви е събрал, защото можете да постигате невъзможното. А нашите шансове да оцелеем са почти невъзможни.
— Мен не ме е наемал — изръмжа Сет. — Бях вкаран насила в тази игра на обречени.
— Е, нали не очакваш да ти се извиня? — Елънд го изгледа твърдо. — Хайде, да чуя какво мислите.
— Ами добре, драги — обади се Бриз. — Изглежда, е дошло време да се насочим към Кладенеца на Възнесението. Силата в него вероятно би могла да се справи с мъглите.
— Или да освободи онова, което се крие в тях — изсумтя Сет.
— Това няма значение — рече Вин и всички се обърнаха към нея. — Защото в Кладенеца няма никаква сила. Изчезна. Ако изобщо се върне, ще е след хиляда години, поне така мисля.
— Защо не засадим растения, които се нуждаят от съвсем малко светлина? — предложи Хам. Както винаги беше облечен със захабен панталон и елек. Той беше Главорез и можеше да гори пютриум — което го правеше устойчив на горещина и студ. Дори зиме се разхождаше безгрижно само по елек, с голи гърди и ръце.
Всъщност вече не така безгрижно. Хам не се бе променил за една нощ като Сейзед. Но и той бе изгубил част от обичайната си жизнерадост. Напоследък честичко присядаше с вглъбен вид, сякаш обмисляше много внимателно всяко свое действие — и явно никак не харесваше отговорите, до които стигаше.