— Та както казвах — продължи Елънд с твърд глас, все едно не е станало нищо, — следващата ни цел е Фадрекс. Не бива да пропускаме нито едно скривалище и това, което се съдържа в него.
„Като атиум например“ — прошепна в главата й Рийн.
— Атиум — произнесе тя неволно.
Сет рязко се обърна към нея.
— Смяташ ли, че е там?
— Според някои теории — каза Елънд, втренчил поглед във Вин. — Но нямаме никакви доказателства.
— Там е. Ще го намерим — заяви тя. „Трябва да го намерим. Не зная защо, но трябва“.
— Надявам се да не е там — рече Сет. — Прекосих с армията си половината империя, за да търся проклетия ви атиум, а сега да се окаже, че е под собствения ми град…
— Ел, струва ми се, че пропускаме нещо важно — обади се Хам. — Нали говорим за завладяването на Фадрекс?
Възцари се тишина. Армиите на Елънд се използваха предимно за отбранителни действия или да атакуват малки гарнизони на колоси и да прогонват въоръжени разбойници. Бяха присъединили няколко големи града чрез принуда, но никога досега не бяха превземали град със сила.
Елънд се обърна и погледна картата. Застаналата отстрани Вин можеше да види очите му — очи на човек, преживял две години в почти несекваща война.
— Главната ни цел ще е да превземем града по дипломатически път — рече той.
— Дипломация? — обади се Сет. — Фадрекс е мой по право. Онзи проклет принудител ми го отмъкна! Няма да оскверниш съвестта си, ако го нападнеш, Елънд.
— Сет, говорим за хора. За твоите войници. Ако нападнем града, много от тях ще загинат.
— Войната е точно затова — да умират хора — подхвърли небрежно Сет. — Дори да се чувстваш зле от този факт, това не умива кръвта от ръцете ти, нали? Тези войници се обърнаха срещу мен — значи заслужават това, което ще получат.
— Не е толкова просто — възрази Хам. — Те не са имали възможност да се възпротивят на узурпатора. Защо тогава да загиват напразно?
— При това за друг узурпатор — добави Елънд.
— Именно — кимна Хам. — Според докладите градът е много добре защитен. Ще е костелив орех, Ел.
Елънд помисли малко, после погледна Сет, който изглеждаше все така самодоволен. Двамата, изглежда, споделяха нещо — някакво неизказано разбирателство. На теория Елънд бе господарят и вероятно бе чел много повече за военното дело. Но пък Сет имаше шесто чувство, когато ставаше дума за стратегия и тактика, и бе заместил Клъбс като главен военен стратег на империята.
— Обсада — каза Сет.
Елънд кимна.
— Ако крал Йомен откаже предложението ни, единственият начин да завземем града, без да избиваме защитниците му, е да го подложим на обсада.
— Имаме ли време за това? — попита Хам и се намръщи.
— Ако изключим Ортьо — заговори Елънд, — Фадрекс и прилежащият му район са единствените области във вътрешността, които разполагат с достатъчно големи сили, за да представляват заплаха. Което, плюс скривалището под града, е достатъчна причина да се отправим нататък.
— Във всеки случай времето е на наша страна — отбеляза Сет и се почеса по брадата. — Хам, град като Фадрекс не се атакува просто така. Той има укрепления и е един от малкото градове освен Лутадел, който може да отблъсне цяла армия. Но тъй като е извън Централната област, вероятно вече изпитва остър недостиг на храна.
— Докато ние разполагаме със запасите от четирите скривалища — добави Елънд. — Ако блокираме пътищата и затворим канала, те ще са принудени да ни предадат града. Дори и да намерят скривалището — в което се съмнявам, — пак можем да издържим повече от тях.
— Според мен… — почна Хам.
— Освен това — продължи Елънд, — ако нещата се влошат, разполагаме с двайсет хиляди колоса, които можем да използваме.
Хам повдигна вежди, но премълча. Намекът беше ясен. „Нима ще използваш колоси срещу хората?“
— Има още един проблем — заговори тихо Сейзед. — Нещо, което все още не сме обсъждали.
Всички се извърнаха към него, сякаш бяха забравили, че е тук.
— Мъглите — продължи Сейзед. — Фадрекс е далеч навътре в мъгливия периметър, император Венчър. Ще подложите ли армията си на изпитание, при което ще изгубите петнайсет процента от хората, преди да я поведете към града?
Елънд не отговори. Досега се бе старал да държи войниците си далече от мъглите. Вин смяташе за несправедливо, че карат селяните да търпят това сурово изпитание, а пазят войниците от него. Армията се придвижваше предимно из райони, където мъглите не оставаха денем, а нощем войниците спяха в шатрите. Мъглите рядко навлизаха в сгради, дори в помещения с платнени стени. Нямаше смисъл да рискуват да излагат войниците на опасност — поне досега.