— Нямам предвид риториката — каза Елънд. — Някой да ми разкаже за човека — за Келсайър. Нали знаете, че никога не сме се срещали. Видях го само веднъж, но това бе малко преди да умре.
— Какъв е смисълът? — обади се Сет. — Всички сме ги чували тия измислици. Ако слушаш скаа, той си е направо бог.
— Просто ми отговорете на въпроса — повтори Елънд.
Известно време в шатрата цареше тишина. Накрая заговори Хам.
— Кел беше… велик. Не беше обикновен човек, бе нещо повече — много повече. Всичко, с което се захващаше, беше с размах — мечтите му, това, за което обичаше да говори, дори начинът, по който разсъждаваше…
— И не беше фалшив — добави Бриз. — Познавам, когато един човек се преструва. Тъкмо затова се хванах на работа при Кел. Сред всичките лицемери и позьори той бе съвсем истински. Всички искат да са най-добри. Келсайър наистина беше най-добрият.
— Той беше човек — тихо каза Вин. — Обикновен човек. Но всеки път успяваше. Караше ни да сме такива, каквито той иска от нас.
— За да може да ни използва — вметна Бриз.
— Да, но след като приключи, ти си оставаш по-добър — обади се Хам.
Елънд кимаше бавно.
— Ще ми се да го познавах. В началото на кариерата ми често ме сравняваха с него. Когато научих за Келсайър, той вече беше легенда. Щеше да е несправедливо да се опитвам да бъда като него, но въпреки това се стараех. Но след като го познавате толкова добре, нека ви попитам нещо. Какво според вас щеше да каже, ако ни види тук сега?
— Щеше да се гордее — заяви Хам, без изобщо да се замисля. — Искам да кажа, след като победихме лорд Владетеля и създадохме правителство на скаа.
— А какво щеше да посъветва нашата група?
В шатрата отново се възцари мълчание. Наруши го този, от когото Вин най-малко го очакваше.
— Щеше да ни посъветва повече да се смеем — прошепна Сейзед.
Бриз се засмя.
— Да! Той беше абсолютно побъркан, ако питате мен. Колкото по-тежко ставаше положението, толкова повече се шегуваше. Помня колко весел беше след деня, в който понесохме най-тежкия удар, когато изгубихме почти цялата армия заради онзи глупак Йеден. Кел влезе с енергична походка и ни засипа с шегички.
— Изглежда ми малко безчувствено — отбеляза Алриане.
Хам поклати глава.
— Не. Той бе твърд човек. Обичаше да повтаря, че смехът е едно от малкото неща, които лорд Владетеля не може да му отнеме. Той планира и организира свалянето на хилядагодишната империя — и го направи донякъде за да отмъсти за смъртта на жена си. Но през цялото време усмивката не слизаше от лицето му. Всяка негова шега бе плесница в лицето на съдбата.
— Имаме нужда от това, което е притежавал — каза Елънд и погледите на всички се втренчиха в него. — Не можем да продължаваме така. Караме се помежду си, мрънкаме, оплакваме се от саждопадите, приехме, че сме обречени.
Бриз се усмихна.
— Не зная дали забеляза и земетресението преди няколко минути, драги. Изглежда, светът наближава своя край. Доста потискащо събитие, няма начин да не го признаеш.
Елънд поклати глава.
— Можем да се справим. Но единственият начин е ако хората ни не се предадат. Те се нуждаят от водачи, които се смеят — такива, които смятат, че тази битка може да бъде спечелена. Та ето какво искам от вас. Не ме интересува дали сте песимисти, или оптимисти — и дали дълбоко в себе си сте убедени, че няма да изкараме и до края на месеца. Искам да се усмихвате. Правете го напук на всичко, което става. Дори краят да е близо, искам членовете на тази група да го посрещнат усмихнати. Както ни е учил Оцелелия.
Те бавно кимнаха — дори Сейзед, въпреки че лицето му остана загрижено.
— Вие сте побъркани — въздъхна Сет. — Чудя се как въобще се забърках с типове като вас.
Бриз се разсмя.
— Не лъжи, Сет. Знаеш много добре защо се присъедини към нас. Заплашихме те, че в противен случай ще те убием!
Елънд гледаше Вин. Тя му кимна. Беше одобрила речта му. Не беше сигурна дали думите му ще променят нещо — едва ли някога щеше да се върне безгрижното време, когато всяка вечер се събираха да се посмеят на масата на Клъбс. Но може би ако не забравяха усмивката на Келсайър, нямаше да забравят и защо продължават да се борят.
— Е, добре — рече Елънд. — Да започваме. Бриз, Сейзед, Алриане — вижте какви припаси ще ви трябват за път. Хам, прати вест до Лутадел и нареди на Пенрод да накара учените да започнат култивирането на растения, които могат да издържат без много светлина. Демоа, съобщи на войниците. Утре поемаме на път.
13.
Нарича се хемалургия, защото е свързана с кръвта. Сигурен съм, не е случайно, че смъртта винаги присъства при прехвърлянето на сили чрез хемалургия. Марш веднъж описа процеса като доста „кървав“. Прилагателно, което не бих използвал. Струва ми се твърде смекчено.