Освен в умовете на хората.
„Може би… ако спра да се съпротивлявам достатъчно дълго, ще успея да я изненадам, когато реша да ударя внезапно“.
План, не по-лош от всеки друг. И Марш знаеше какво точно ще направи, когато дойде часът. Щеше да премахне най-полезния инструмент на Гибелта. Щеше да извади металния прът от гърба си и така да се самоубие. Не от гняв, нито от отчаяние. Даваше си сметка, че заема важно място в плановете на Гибелта. Ако се извадеше от строя в точния момент, щеше да даде на другите шанса, от който се нуждаеха.
Това бе всичко, което можеше да направи. Но му се струваше достатъчно и той се почувства, сякаш отново заема своето място в света. Келсайър бе дал живота си, за да осигури свобода на скаа. Марш щеше да направи същото — и с това да дари надежда на света да се спаси от разрушението.
Част втора
Плат и стъкло
14.
Съзнанието на Гибелта бе пленено в Кладенеца на Възнесението, където бе сравнително безсилно. В нощта, когато открихме Кладенеца, ние се натъкнахме на нещо, което не разбирахме. Черен дим изпълваше едно от помещенията.
Обсъдихме тази находка по-късно, но не намерихме обяснение. И как можехме да знаем?
Тялото на божеството — или по-скоро неговата мощ, тъй като двете в действителност са едно и също. Гибелта и Съхранението наследяват сила и енергия по същия начин, по който човек наследява плът и кръв.
Дух гореше калай.
От доста време не го гасеше и той бушуваше в него като горски пожар. Калаят бе един от най-бавно горящите метали и не беше труден за набавяне в аломантични разтвори.
Крачеше бавно по притихналата улица. Дори след прословутите твърдения на Келсайър, че скаа не бива да се страхуват от мъглите, хората не смееха да излизат нощем. Защото нощно време се спускаха мъглите. Вездесъщи и загадъчни, тъмни и всеобхватни, мъглите бяха една от неизменните величини на Последната империя. Спускаха се всяка нощ. По-плътни от обикновена мъгла, те се кълбяха в неясни форми, сякаш отделните им части бяха живи създания. Изглеждаха почти палави. И загадъчни.
За Дух обаче мъглите бяха само досадна пречка. Открай време го учеха да не прекалява с употребата на калай, тъй като може да стане зависим от него. Казваха му, че металът е опасен за здравето. И бяха прави. Вече цяла година гореше непрестанно калай — без да го спира и за миг, поддържайки тялото си в състояние на крайно изострена чувствителност — и това водеше до неизбежни промени. Безпокоеше се, че тези промени може да са и опасни.
Но нямаше как да ги избегне, защото жителите на Ортьо имаха нужда от него.
Звезди блещукаха в небето над него като милиони мънички слънца. Сияеха през мъглите, които през последната година бяха станали прозрачни. Отначало Дух си бе помислил, че светът се променя. После си даде сметка, че промените са само в неговите сетива. По някакъв начин чрез постоянното горене на калай той бе усилил сетивата си до степен, далеч надхвърляща възможностите на другите аломанти.
Всичко започна след смъртта на Клъбс. Все още се чувстваше виновен за решението си да избяга от Лутадел и да остави чичо си да умре. През първите няколко седмици след фаталната случка Дух разпалваше металите почти като наказание — искаше да усеща всичко около себе си, да го възприема до краен предел, въпреки болката. Или може би тъкмо защото го болеше.
Но после започна да се променя и това го изплаши. Спомни си опасенията на членовете на групата за това как Вин прекалява с металите. Тя почти не спеше, използваше пютриума, за да е постоянно будна и бодра. Дух не знаеше как действа пютриумът — той не беше Мъглороден и можеше да гори само калай, — но си даде сметка, че употребата дори само на този метал може да му осигури предимство. Някакво предимство, каквото и да е. Защото идваше време, в което и най-малкото предимство щеше да е от полза.
Звездната светлина за него бе съвсем като дневната. Денем се налагаше да връзва очите си с кърпа, за да ги предпазва, и дори тогава се чувстваше полузаслепен. Кожата му бе станала толкова чувствителна, че всяко камъче на земята, всяка песъчинка дори, бяха като остриета на ножове, забиващи се през подметките в ходилата му. Студеният въздух го обливаше като ледена вода, въпреки че бе загърнат в плътно наметало.
Но той смяташе, че всички тези неудобства са нищо в сравнение с възможността да стане… това, което се надяваше да стане. Докато крачеше по улицата, чуваше как хората се въртят и наместват в леглата си зад дебелите стени на къщите. Можеше да долови стъпки през няколко преки. Виждаше в тъмното както никой друг.