Вероятно щеше да намери начин да бъде полезен на хората. Допреди време се смяташе за най-маловажния член на групата. Момче за поръчки, или за охрана, докато останалите обсъждат нови планове. Не им се сърдеше за това — те имаха право да му възлагат такива прости задачи. Разбираха го трудно, заради уличния жаргон, а и докато останалите членове на групата бяха подбирани лично от Келсайър, Дух се бе присъединил като племенник на Клъбс.
Въздъхна и бръкна в джобовете на панталоните си. Усещаше всеки конец, от плата на дрехите си.
Опасни неща се случваха — вече нямаше съмнение в това. Мъглите се задържаха денем, земята се разтърсваше, сякаш е заспал човек, стряскан от мъчителни кошмари. Преди година чичо му бе загинал, след като Дух избяга от града. Дух бе побягнал от страх, но и със съзнанието за собственото си безсилие. Знаеше, че няма откъде да намери помощ за обсадените.
Не искаше отново да се озове в същото положение. Мечтаеше да разчитат на него. Нямаше да избяга втори път, особено сега, когато светът наближаваше своя край. Елънд и Вин го бяха пратили в Ортьо, за да събере информация за Гражданина и неговото управление тук, и Дух бе твърдо решен да даде най-доброто от себе си. Дори ако това означаваше да изцеди възможностите на тялото си до капка.
Приближи едно кръстовище и погледна наляво и надясно — виждаше съвсем ясно, сякаш бе посред бял ден. „Може да не съм Мъглороден, нито пък император — помисли си Дух. — Но и аз съм нещо. Нещо ново. Нещо, с което Келсайър би се гордял. Може би този път ще мога да помогна“.
Не забеляза никакво движение в двете посоки и продължи напред, на север. Понякога му се струваше странно да се промъква по тези празни и същевременно ярко озарени улици. Но си даваше сметка, че за другите те си остават тъмни и че звездите са скрити от плътните мъгли. Калаят помагаше на аломантите да виждат в мъглата, а очите на Дух бяха станали още по-чувствителни поради постоянната му употреба. Той вървеше през мъглите почти без да ги забелязва.
Чу стъпките на среднощния патрул далеч преди да го забележи. И как да не чуеш звънтенето на броня и трополенето на ботуши по калдъръма? Той опря гръб в една пръстена стена и впери поглед в далечината.
Носеха факла — малко слънце за подсиленото зрение на Дух. Пламъкът осветяваше тези глупаци. Светлината нямаше да им помогне — напротив. Тя се отразяваше в мъглите и обгръщаше стражите в сияеща сфера, лишаваше очите им от възможността да привикнат с тъмнината.
Дух стоеше неподвижно. Патрулът се приближаваше с подрънкване на оръжие и тътрузене на крака. Минаха само на няколко крачки от него, без да го забележат. Имаше нещо… пленително във възможността да следиш другите и същевременно да останеш невидим за тях. От друга страна, Дух се чудеше защо градската управа е организирала нощни патрули. Но пък беше съвсем естествено тукашните скаа големци да нямат никакъв опит с мъглите.
Щом патрулът се скри зад ъгъла, Дух се върна към задачата си. Тази нощ Гражданина бе определил среща на своите помощници, стига плановете му да не бяха претърпели промяна. Дух възнамеряваше да подслуша разговора им. Продължи безшумно по улицата.
Нито един град не можеше да се мери по мащаби с Лутадел, но Ортьо полагаше забележителни усилия. Като наследствена територия на рода Венчър навремето той бе играл много по-важна роля и бе по-добре поддържан, отколкото през последните години. Упадъкът бе започнал още преди смъртта на лорд Владетеля. Най-очевидният признак бе пътят, по който вървеше Дух. Някога градът бил кръстосан от мрежа от канали, които се използвали като плавателни улици. Но с годините каналите бяха пресъхнали и се бяха превърнали в лабиринт от прашни корита, които се разкалваха при всеки дъжд. Вместо да се помъчат да ги напълнят с вода, хората просто бяха започнали да се придвижват по дъната им.
Улицата, по която вървеше Дух, бе дъното на широк канал за тежкотонажни ладии. Стените й бяха над десет стъпки високи, а над тях се извисяваха сгради, вдигнати по самия ръб на някогашния канал. Никой не бе в състояние да обясни на Дух защо каналите са пресъхнали — едни обвиняваха земетресенията, други сушите. Оставаше фактът, че през стоте години, откакто каналите бяха изсъхнали, никой не бе открил евтин способ да ги напълни отново.
И така, Дух продължаваше да крачи по тази „улица“, чувствайки се като в дълбока канавка. Множество стълби и отделни платформи водеха към постройките от двете страни, но на тях рядко се виждаха хора. Улеите, както хората често наричаха изсъхналите канали, бяха станали част от градския пейзаж.