Но причината за ярките светлини бе разпаленият от Дух калай.
Прозорецът нямаше нито завеса, нито стъкло, което потвърждаваше, че стаята се използва рядко и шансът да го заварят тук е нищожен. Помещението вече бе изпълнено с мъгла, която бе само прозирна пелена в очите на Дух.
Известно време не се случи нищо. Къщата отсреща, дворът и улицата тънеха в тишина.
А после се появи тя.
Дух се напрегна, взрян в младата жена, която излезе в градината. Носеше светлокафява рокля на скаа, която въпреки семплата кройка й стоеше изящно. Косата й бе по-тъмна от роклята, но не много. Освен това бе старателно вчесана и почистена от сажди и прах.
Всички в града бяха чували за Белдре, сестрата на Гражданина, но малцина я бяха виждали. Говореше се, че е много красива — и в този случай слуховете се оказаха верни. Но никой не споменаваше колко е тъжна. С разпален докрай калай Дух имаше усещането, че стои съвсем близо до нея. Виждаше ясно дълбоките й печални очи, отразяващи светлините от къщата.
Белдре седна на пейката до единствения храст — всички останали бяха изсъхнали или изскубнати и от земята стърчаха само разкривени коренища. Гражданина бе заявил, че декоративните градини са прищявка на благородниците и че били създадени с труда и кървавата пот на скаа — още един начин благородниците да си осигурят разкош за сметка на усилията и страданията на своите слуги.
Така че след като заличиха градските стенописи и разбиха цветните витражи, жителите на Ортьо изтръгнаха градинските растения.
Белдре седеше на пейката, отпуснала унило ръце в скута си и отправила тъжен взор към самотния храст. Дух се опитваше да си внуши, че не тя е причината да се промъква тук и да подслушва нощните съвещания на Гражданина. Все пак това бе една отлична възможност за събиране на важна информация. Да вижда и Белдре бе само приятна добавка. Не че го интересуваше чак толкова. Той въобще не я познаваше.
Ала докато я гледаше как седи тъжна на пейката, му се дощя да слезе при нея и да я заговори.
Моментът очевидно не бе подходящ. Това, че Белдре бе сама в градината, подсказваше, че съвещанието ще започне всеки момент. Гражданина се стараеше да държи сестра си до себе си, но я изпращаше навън, когато имаше опасност да научи важни държавни тайни. За късмет на Дух прозорците на стаята за съвещания бяха обърнати към него. Нито един обикновен човек — нито дори Калаено око или Мъглороден — не би могъл да чуе това, което се говореше вътре. Но това не важеше за Дух, който отдавна бе надхвърлил определението обикновен.
„Ето че вече и аз съм полезен“ — помисли си той, докато слушаше внимателно думите на участниците в съвещанието. Гласовете им минаваха през стената, прелитаха краткото разстояние и достигаха до него съвсем ясно.
— Е добре, Олид — рече един глас. — Да чуем новините. — Гласът бе познат на Дух. Куелион, Гражданина на Ортьо.
— Елънд Венчър е завладял още един град — отвърна друг глас, вероятно на Олид, министъра на външните работи.
— Къде? — попита Куелион. — Кой град?
— Не е от важните. На юг. Няма и пет хиляди жители.
— В това няма никаква логика — заговори трети глас. — Той веднага изоставя градовете и отвежда населението със себе си.
— Но по някакъв начин си е осигурил армия от колоси — посочи Олид.
„Добре“ — помисли Дух. Значи бяха отворили и четвъртото скривалище. Лутадел имаше прехрана поне за още известно време. Оставаха още две скривалища — това в Ортьо и последното, където и да бе то.
— Тиранът не се нуждае от логика за действията си — заяви Куелион. Беше доста млад, но не бе глупак. Говореше като други хора, които Дух бе познавал. Умни хора. Разликата бе в това, че стигаше до крайности.
Или времето бе такова?
— Тиранът завладява градовете заради желанието да управлява — продължи Куелион. — Венчър не може да се задоволи с областите, които вече е завзел. Той непрестанно продължава напред. Докато не се изправи срещу нас.
Дух настръхна.
— Говори се, че бил пратил посланик при нас — рече третият глас. — Член на групата на Оцелелия.
Куелион изсумтя презрително.
— Още един лъжец? Ще дойде тук?
— За да ни предложи мир, според слуховете.
— Е, и? — попита Куелион. — Олид, защо въобще го споменаваш? Нима вярваш, че бих сключил примирие с един тиран?
— Не можем да се бием с него, Куелион.
— Оцелелия не можеше да се бие с лорд Владетеля — посочи Куелион. — Но въпреки това се изправи срещу него. Макар че загина, в края на краищата победи и вдъхна на скаа смелост да свалят омразните благородници от власт.
— Докато онзи негодник Венчър не се възкачи на престола — обади се третият глас.
В стаята се възцари тишина.