— Не можем да се предадем на Венчър — заяви накрая Куелион. — Няма да поднеса този град на един благородник след всичко, което стори за нас Оцелелия. В цялата Последна империя само Ортьо осъществи мечтата на Келсайър за управлявана от скаа нация. Само ние изгорихме домовете на аристократите. Само ние прочистихме града от тях и стъпкахме обществото им. Оцелелия ще бди над нас.
Дух неволно потрепери. Беше странно да чува подобни думи за Келсайър от човек, който никога не го бе познавал. Дух бе живял редом с Келсайър, беше се учил от него. Какво право имаха тези хора да говорят за него?
Разговорът постепенно се прехвърли към ежедневни проблеми. Обсъждаха нови закони, с които да забранят определено облекло, фаворизирано от благородниците, после решиха да отпуснат допълнителни средства на комисията за генеалогични проучвания. Бяха твърдо решени да изкоренят всички благороднически родове от града. Дух си водеше бележки, от които по-късно да състави доклад. Но очите му неволно се стрелкаха към седналата на пейката млада жена.
„Защо е толкова тъжна?“ — чудеше се той. Частица от него гореше от желание да скочи долу — както би действал Келсайър, — да се появи пред нея и да я попита.
Но макар и уникален, за какъвто с право се смяташе, той не беше Мъглороден. Задачата му изискваше да е безшумен и незабележим.
Ето защо остана в стаята. Достатъчно му беше, че може да я гледа. Имаше чувството, че въпреки разстоянието и факта, че тя не знае за него, започва да разбира мъката в погледа й.
15.
Саждите.
Не зная дали хората си дават сметка какви късметлии са. През хилядата години преди Рухването те откарваха саждите в реките, трупаха ги извън градовете и ги оставяха там. Нямаха ни най-малка представа, че без микробите, създадени от Рашек да разлагат пепелта, земята скоро ще бъде затрупана.
Макар че в края на краищата се случи точно това.
Мъглите горяха: ярки, ослепителни, озарени от червеникавата слънчева светлина, те приличаха на пожар, който я обгръща.
Мъгли през деня бяха нещо неестествено. Но за Вин дори нощните мъгли сякаш бяха различни. Струваха й се съвсем чужди. Някога те я криеха и защитаваха. Когато използваше аломантия, имаше усещането, че те леко се отдръпват от нея — като диво животно от ярката светлина на огъня.
Стоеше съвсем сама в покрайнините на лагера, който бе смълчан, макар че слънцето бе изгряло. Елънд все още пазеше армията си и нареждаше на войниците да останат в шатрите, докато мъглите не се разсеят. Вин знаеше, че рано или късно ще трябва да ги изведат навън, тъй като това бе единственият начин да бъдат имунизирани.
„Защо? — запита се тя, загледана в сияещите мъгли. — Защо се променихте? Какво е различното?“ Мъглите танцуваха около нея, следвайки обичайното си поведение на движещи се потоци и вихри. Трептяха. Вибрираха.
Слънцето най-сетне насъбра топлина и мъглите започнаха да изчезват, като изпаряваща се от тиган вода. Блъсна я вълна от ярка светлина и Вин се обърна, за да изпрати с поглед отстъпващите мъгли. За миг й се стори, че издават беззвучен писък.
„Те не са природно явление“ — помисли си тя.
В лагера вече отекваха виковете на пазачите и войниците започнаха да излизат от шатрите.
Беше разпитала Сейзед и Елънд за тяхното мнение за мъглите — дали ги смятат за естествено явление, или за нещо друго. И двамата, като истински учени, я бяха запознали с теориите за и против това мнение. Сейзед бе единственият, който смяташе твърдо, Че мъглите са с естествен произход.
„Дори това, че нападат и задушават хора, може да бъде обяснено, лейди Вин — бе казал той. — В края на краищата насекомите също жилят хора и убиват някои от тях, докато други почти не ги усещат“.
Вин не се интересуваше от теории и аргументи. През целия си живот бе смятала мъглите за неотменна част от природата. Рийн и другите крадци бяха тези, които говореха за мъглите със страхопочитание, сякаш са някакво вездесъщо и всесилно чудовище. Когато стана аломант, Вин постепенно опозна мъглите. Усещаше близостта им, нещо, което се подсили, след като се докосна до силата в Кладенеца на Възнесението.
Те изчезваха твърде бързо. Дали се изпаряваха от топлината на слънцето, или бягаха, като човек, търсещ убежище? Като някой, изхабил силата си в боя, който бърза да отстъпи? Освен това мъглите рядко влизаха в затворени помещения. Дори обикновена шатра бе достатъчна, за да опази хората от тях. Сякаш по някакъв начин мъглите разбираха, че не са желани, че са изолирани.
Вин погледна към слънцето, което сияеше, обгърнато в кехлибарена мараня. Дощя й се сега тук да е ТенСуун, за да сподели с него тревогите си. Кандрата й липсваше — не бе предполагала, че ще е така. Неговата прямота, простичкият възглед за света някак й пасваха. Все още не знаеше какво се е случило с него, след като замина при своите. Беше се опитала да открие друга кандра, която да му отнесе послание от нея, но тези същества напоследък не се срещаха често.