Въздъхна и бавно тръгна към центъра на лагера.
Впечатли я бързината, с която армията се приготвяше за марш. Цяла сутрин войниците бяха останали в шатрите, за да почистят и приготвят оръжието и багажа си, и дори готвачите не смееха да излязат и да запалят огньове. Но Вин бе изминала съвсем кратко разстояние и огньовете вече горяха, войниците сгъваха шатрите и работеха трескаво по подготовката за поредния преход.
Някои от войниците й козируваха. Други скланяха почтително глави. Но имаше и такива, които само отвръщаха смутено погледи. Вин не ги винеше. Дори тя самата не знаеше какво точно е мястото й в армията. Като съпруга на Елънд тя беше тяхна императрица, макар да не носеше царствени одежди. За мнозина беше религиозна фигура, Наследницата на Оцелелия. Не желаеше нито една от тези две титли.
Откри Елънд и Хам да разговарят близо до императорската шатра, която бе в ранен стадий на събиране. Бяха се отдръпнали настрани от работниците — очевидно не искаха разговорът им да бъде подслушан. Вин разпали калай и се заслуша в думите им още много преди да ги приближи.
— Хам — тихо каза Елънд, — знаеш, че съм прав. Не можем да продължаваме така. Колкото по-навътре навлизаме в Западната област, толкова по-малко дневна светлина ще имаме.
Хам поклати глава.
— Ел, нима си готов да стоиш безпомощно и да гледаш как войниците ти умират?
Лицето на Елънд стана сурово. В този миг Вин застана до тях.
— Не можем всяка сутрин да стоим вътре и да чакаме да се вдигнат мъглите.
— Дори ако така спасяваме живота на хората? — попита Хам.
— Забавянето също ще коства много жертви — възрази Елънд. — Мъглите доближават Централната област все повече. Хам, не забравяй, че ни предстои обсада — а това означава, че трябва час по-скоро да стигнем до Фадрекс.
Хам погледна Вин, сякаш търсеше в нея подкрепа. Тя поклати глава.
— Съжалявам, Хам. Елънд е прав. Невъзможно е цяла армия да зависи от прищевките на мъглите. Ако някой ни нападне призори, ние сме напълно беззащитни, хората ни ще трябва да излязат и тогава част от тях ще бъдат повалени от мъглите.
Хам се намръщи, но не отговори; след миг мълчание се извини и се отдалечи към група войници, които скатаваха шатрите си. Вин остана до Елънд.
— Келсайър не беше прав за него.
— За кого? — попита Елънд. — За Хам?
— Да. След като загина — говоря за Келсайър, — намерихме писмо от него. Там се казваше, че е избрал членовете на групата за водачи в неговото ново правителство. Бриз трябваше да е посланик, Доксон — чиновник, а Хам — генерал. Другите двама напълно отговарят на постовете си, но Хам…
— Мисля, че влага твърде много чувства — заяви Елънд. — Държи на всяка цена да познава лично всички хора под свое командване. А когато ги опознае прекалено добре, се привързва.
Вин кимна, загледана към Хам, който се смееше заедно с войниците.
— Чуй ни само — продължи Елънд. — Говорим най-безсърдечно за съдбите на хората, които ни следват. Може би е по-добре да се привържем като Хам? Тогава няма да пращам хората на смърт с такава лекота.
Вин го погледна, доловила мъката в гласа му, и за да смени темата, той подметна:
— Трябва да направиш нещо с този твой колос. Непрестанно снове из лагера и плаши хората.
Вин се намръщи. Веднага щом се сети за чудовището, осъзна къде се е запиляло — беше близо до края на лагера. Намираше се под неин постоянен контрол, но изпълняваше заповедите й само когато тя се съсредоточаваше върху това. През останалото време се придържаше към най-общите указания — да се навърта из района и да не убива никого.
— Ще ида да проверя дали ладиите са готови за отплаване — каза Елънд и я погледна очаквателно, но тя премълча, затова се наведе, целуна я и тръгна.
Повечето шатри вече бяха свалени и сгънати и войниците бързаха да се нахранят. Вин отиде при Човек, който се бе изправил неподвижно под сипещите се сажди и наблюдаваше лагера с червените си очи. На лицето му се бе образувала нова червеникава цепнатина.
— Човек — повика го тя и скръсти ръце.
Той я погледна и се отърси от саждите. Отдолу се показа синьото му мускулесто тяло. Дори след като бе избила стотици от тези чудовища и знаеше, че може да ги контролира, Вин неволно изпита страх от близостта си до огромния колос.
— Защо дойде в лагера?
— Аз съм човек — произнесе той бавно.