Предпазните мерки бяха нож с две остриета. Караха го да се чувства уязвим, незащитен. Но от друга страна недостигът на сън бе също толкова опасен. Може би начинът, по който експлоатираше тялото си, като гореше постоянно калай, накрая щеше да го погуби. Ала колкото по-дълго живееше сред гражданите на Ортьо, толкова повече се изпълваше с увереността, че имат нужда от него. А толкова силно се нуждаеше от това. Не знаеше дали е взел правилно решение, но поне бе някакво решение. Смяташе да продължава в същата посока, тъй като надеждата бе по-важна от всичко друго.
Изстена мъчително, надигна се, свали превръзката и извади восъка от ушите си. В стаята цареше мрак, но дори бледата светлина, която се процеждаше през пердетата, бе достатъчна, за да вижда съвсем ясно.
Калаят тлееше с приятна топлина в стомаха му. Резервът почти бе изчерпан, изгорял през изминалата нощ. Тялото му използваше метала също така инстинктивно, както дишаше или премигваше. Беше чувал, че Главорезите горят пютриум, за да лекуват телата си, дори когато са в безсъзнание от раните. Тялото знаеше от какво се нуждае.
Бръкна в малкото ведро до леглото и извади шепа калаен прах. Беше донесъл голямо количество от Лутадел и попълваше запасите си при всяка възможност. За щастие калаят бе относително евтин. Дух изсипа калая в чашата на шкафчето и отиде до вратата. Стаята бе малка и тясна, но поне не я делеше с друг. Истински лукс според представите на скаа.
Зажумя и отвори вратата. Блъсна го ярка слънчева светлина. Стиснал зъби, за да не застене от болка, той се наведе и напипа каната с прясна вода — напълнена от кладенеца от един слуга, — след това се дръпна вътре и бързо затвори вратата.
Премигна мъчително и се върна при чашата. Изсипа калая в гърлото си и го погълна с вода. Щеше да му стигне за цял ден. За всеки случай загреба още една шепа и я изсипа в кесията на пояса си.
След броени минути бе облечен и готов. Поседя още малко на леглото със затворени очи, готвейки се за предстоящия ден. Ако можеше да се вярва на съгледвачите на Гражданина, още няколко помощници на Елънд се бяха отправили към Ортьо. Вероятно имаха заповеди да открият и подсигурят скривалището и да потушат бунта. Дух трябваше да събере колкото се може повече сведения, преди да са дошли.
Прегледа плановете си още веднъж. Усещаше постоянните сътресения от тропота на хората в съседните стаи — като че се намираше в гигантски оживен кошер. Отвън долитаха гласове: ехтяха, сякаш притежателите им се деряха с цяло гърло. В далечината зазвъняха камбани. Беше още рано, малко преди пладне, но мъглите вероятно се бяха разсеяли — Ортьо имаше около шест-седем часа лишена от мъгли дневна светлина и земеделските култури все още вирееха в полята.
Обикновено Дух проспиваше целия ден. Но днес имаше важни задачи. Отвори очи, пресегна се към шкафчето и взе очилата. Бяха изработени по негова поръчка, със стъкла, които не коригираха зрението. Постави ги и завърза кърпата върху тях. Дори с подсилени сетива не можеше да вижда през клепачите си. Но благодарение на стъклата можеше да отваря очи и да гледа през кърпата. Отиде до прозореца и вдигна завесите.
Окъпа го гореща — почти пареща — слънчева светлина. Кърпата се впиваше болезнено в кожата му. Но можеше да вижда. Платът филтрираше достатъчно светлина, за да му позволява да се ориентира спокойно. Все едно се движеше сред мъглите.
Дух кимна доволно, взе фехтоваческото бастунче и излезе.
— Зная, че си спокоен човек — рече Дюрн, без да спира да почуква по земята с пръчките, които държеше. — Но дори ти трябва да признаеш, че така се живее по-добре, отколкото при господарите.
Дух седеше в една ниша на каменната стена на канала, килнал леко глава. Пазарният ров бе най-широкият от всички пресъхнали канали в Ортьо. Навремето бил толкова широк, че три ладии акостирали една до друга и пак оставало достатъчно място за речно плаване. Сега това бе централният градски булевард, място, където търговци излагаха стоката си, свърталище на просяци.
Просяци като Дух и Дюрн.
Просяците бяха насядали от двете страни на канала, в сенките на издигащите се нагоре като градски стени високи постройки. Малцина минувачи обръщаха внимание на парцаливите мъже. Никой не забелязваше, че един от просяците наблюдава внимателно тълпата, въпреки черната превръзка на очите си, а онзи до него говори твърде образовано, за да е израсъл в канала.
Дух не отговори на въпроса на Дюрн. До съвсем скоро говорът му, странният и неразбираем уличен жаргон, често привличаше вниманието на хората, или напротив, отблъскваше ги заради невъзможността да го разберат. Дори сега той не умееше добре да подрежда мислите си и да се изказва гладко като Келсайър. Тъкмо по тази причина се стараеше да говори колкото се може по-рядко и да е лаконичен. Смяташе, че така възможността да си навлече неприятности е много по-малка. Странно, но откакто премина към тази тактика, хората сякаш го забелязваха повече.