— Защо питаш? — отвърна с въпрос Дюрн. — Гражданина както винаги носи панталони и работническа риза на скаа.
— Но са червени — прошепна Дух. — Този цвят не се одобрява.
— От днес вече се. Могат да го носят всички правителствени служители. По такъв начин ще се отличават в тълпата и хората лесно ще ги разпознават. Поне такова е официалното обяснение.
Дух се намръщи. Изведнъж нещо друго привлече вниманието му.
Тя беше тук.
Напълно естествено, разбира се, една сестра да придружава брат си навсякъде. Гражданина се безпокоеше за нея и държеше да е близо до него. Лицето й бе тъжно, както винаги, обрамчено с къдрите на кестенявата й коса.
— Каква тъжна група имаме днес — подхвърли Дюрн и в първия миг Дух си помисли, че говори за Белдре. Но Дюрн кимаше към групичката на затворниците. Бяха облечени в сиво, като всички граждани на площада, лицата им бяха омацани със сажди, раменете — отпуснати. Гражданина пристъпи напред и си пое дъх.
— Една от първите прокламации на това правителство — заяви той — бе за солидарност. Ние сме скаа. В продължение на десет века бяхме потискани от „благородниците“, избрани от лорд Владетеля. Ето защо решихме, че Ортьо ще се превърне в място, където цари свобода. Място, за каквото мечтаеше Оцелелия.
— Преброи ли ги? — попита шепнешком Дюрн.
— Десет — рече Дух, загледан в затворниците. — Толкова, колкото казаха. Няма да спечелиш, Дюрн.
— Гледай.
— Тези хора — рече Гражданина, голото му теме лъщеше на слънцето — не обърнаха внимание на нашето предупреждение. Те знаеха, както знаете всички вие, че всеки благородник, който остане в нашия град, ще се раздели с живота си! Такава е нашата воля! Но както всички от тяхната каста, те са твърде арогантни, за да се вслушват в предупреждения. Те се смятат за същества, по-висши от нас. Винаги са мислели така. И това си личи. — Той направи кратка пауза, сетне продължи: — И по тази причина ще направим това, което трябва да направим.
Махна на войниците и те изблъскаха затворниците на стълбите, отвориха вратата на къщата и отвътре лъхна на масло за горене. Войниците натикаха затворниците в къщата, затвориха и залостиха вратите и отстъпиха назад. Запалиха факли и ги хвърлиха към къщата. Не беше нужно човек да притежава свръхестествена сетивност, за да долови топлината на пламъците, и тълпата се люшна назад — изплашена и отвратена, но същевременно сякаш хипнотизирана от случващото се.
Прозорците бяха заковани с дъски. Дух виждаше пръсти, които се опитваха да се пъхнат през цепнатините, чуваше писъците на хората вътре. По затворената врата отекваха удари, виковете се усилваха.
Дух изгаряше от желание да направи нещо. Но дори с разпален калай не би могъл да се опълчи на всички тези войници. Елънд и Вин го бяха пратили да събира информация, не да се намесва в събитията. Ала кой знае защо един глас му нашепваше, че е страхливец.
— Това не биваше да става — прошепна той.
— Те бяха благородници — възрази Дюрн.
— Не, не бяха. Може би родителите им са били, но тези хора бяха скаа. Обикновени хора, Дюрн.
— Но в жилите им течеше благородническа кръв.
— Както и на всички нас, ако погледнем достатъчно далече назад.
Дюрн поклати глава.
— Така трябва да бъде. Още Оцелелия…
— Не споменавай името му, когато коментираме това варварство — прекъсна го ядно Дух.
Дюрн замълча. Единственият звук, който се чуваше, беше пукотът на пожара.
— Зная, че не е лесно да се разбере, а и Гражданина вероятно е твърде краен в действията си — каза след малко Дюрн. — Но аз… веднъж го чух да говори. Имам предвид Оцелелия. Той ни учеше тъкмо на това. Смърт на благородниците, власт за скаа. Ако го беше чул и ти, щеше да разбереш. Понякога трябва да разрушиш една нещо, за да построиш друго, по-добро.
Дух затвори очи. Горещината от пожара сякаш изгаряше кожата му. Беше чувал неведнъж Келсайър да говори пред тълпи скаа. И наистина бе казвал думите, които сега повтаряше Дюрн. Но тогава Оцелелия бе глас на надеждата, на промяната. Повторени сега и по този начин, думите му сякаш проповядваха омраза и разрушение. Дух усети, че му призлява.
— Пак ще ти кажа, Дюрн. Не ти плащам, за да ме засипваш с пропаганда, заучена от вашия Гражданин. Кажи ми защо съм тук, иначе няма да видиш и един боксинг от мене.
Просякът се обърна и погледна кърпата на Дух, сякаш виждаше очите му през нея.
— Преброй черепите — каза тихо, обърна се и безшумно потъна в тълпата.
Дух не го последва. Миризмата на пушек и изгорели човешки тела бе твърде силна за него. Той разбута тълпата и забърза назад, към чистия въздух. Препъна се в едно стъпало и си пое рязко и шумно дъх. Имаше чувството, че сипещите се върху него сажди идват от пожара отзад, късчета от мъртъвците, понесени от вятъра.