Този път тя втренчи поглед в него. Той я наблюдаваше иззад превръзката. Тълпата постепенно я избутваше.
Устните й помръднаха. Само някой с изострени от калай сетива можеше да види достатъчно добре, за да прочете думите по устните й.
— Кой си ти?
Той почти се притисна в нея. Гражданина очевидно се готвеше да държи реч пред събралата се огромна тълпа. Хората се трупаха около платформата в средата на пазара и ставаше все по-трудно да се придвижваш между тях.
Дух усети, че тълпата го дърпа настрани. Протегна ръка между двама души и улови Белдре за китката, мъчеше се да удържа напора на околните. Тя трепна, но не извика. Тълпата ги заобиколи и тя втренчи поглед в превръзката на очите му.
— Кой си ти? — попита отново Белдре. Макар че беше достатъчно близо, за да й чуе гласа, от устните й не излезе никакъв звук. Тя само оформи думите. Зад гърба й, на платформата, брат й вече бе започнал речта си.
— Аз съм човекът, който ще убие брат ти — отвърна тихо Дух.
Очакваше някаква реакция — вик, опит да се освободи. Обвинения. Ако го направеше, осъзна той, това най-вероятно щеше да е краят му.
Но тя мълчеше. Върху двамата се сипеха сажди.
— И други биха казали същото — произнесе беззвучно.
— Аз не съм като тях.
— И кой си ти? — попита тя за трети път.
— Приятел на бога. Човек, който може да вижда шепота и да усеща писъците.
— И който смята, че знае какво е по-добро за тези хора по-добре от избрания от тях водач? Винаги има недоволни, които се хвалят, че ще се справят по-добре.
Той продължаваше да я държи за ръката. Стискаше я здраво и я теглеше към себе си. Тълпата обкръжи платформата и двамата останаха в периферията, като изхвърлени на брега черупки.
— Аз познавах Оцелелия, Белдре — прошепна той ядосано. — Той ми даде името, наричаше ме свой приятел. Това, което направихте с този град, би го ужасило — и не смятам да позволя на брат ти да продължава да опорочава заветите на Келсайър. Ако искаш, предупреди го. Кажи на Куелион, че съм дошъл да го спра.
Гражданина бе привършил с речта и бавно оглеждаше множеството. Погледът му се спря на Дух и Белдре, застанали малко встрани от останалите, и той извика:
— Ей, ти там! Какво правиш със сестра ми?
Дух пусна ръката на момичето и понечи да побегне. Но едно от големите неудобства на пресъхналите канали си оставаха техните стръмни скосени стени. Имаше само няколко достъпа до пазара и те се охраняваха от войници на Куелион. Чули вика на Гражданина, неколцина войници напуснаха постовете и се втурнаха към тълпата.
„Чудесно“ — помисли си огорчено Дух и се насочи към най-близката група войници. Ако успееше да мине през тях и да се изкатери по рампата, може би щеше да им се изплъзне в тесните улички.
Мечове застъргаха в ножниците. Зад гърба му долетяха изплашени викове. Той изви ръка към парцаливия вързоп на гърба си и измъкна фехтоваческото бастунче.
Миг по-късно вече беше сред тях.
Дух не беше истински войник. Беше се упражнявал с Хам — Клъбс настояваше племенникът му да може да се защитава. Но истинските воини в групата винаги бяха Мъглородните, Вин и Келсайър, с Хам като Пютриумен юмрук.
Все пак Дух бе прекарал немалко време в обучение и бе открил нещо интересно. Той притежаваше предимство, с което Вин и Келсайър не можеха да се похвалят — богата гама от сензорни възприятия, на които тялото му се уповаваше инстинктивно. Можеше да долови леки движения във въздуха, вибрации по земята, да почувства дори туптенето на сърцето на някой, който го приближава.
Макар да не беше Мъглороден, Дух бе много опасен. Усети топъл полъх и мигновено разбра, че към него свисти сабя. Наведе рязко глава. Долови стъпки по земята и предугади, че някой ще го нападне отстрани. Незабавно отскочи. Беше почти сякаш гори атиум.
От челото му се стичаше пот. Дух се завъртя рязко, стовари бастунчето върху главата на трети войник и той падна. За да се подсигури, Дух нанесе втори удар в слепоочието му.
Чу нечие сумтене наблизо — съвсем тихо, но издайническо, замахна бързо и стовари бастунчето върху ръката на един войник. Изхрущяха строшени кости, войникът нададе болезнен вик и изпусна оръжието си. Дух го удари по главата, завъртя се и вдигна бастунчето, за да отрази нов удар. Стомана срещна дърво и този път металът победи — оръжието на Дух се счупи. Все пак успя да забави меча достатъчно, за да може Дух да се отдръпне и да вземе оръжието на поваления войник. Беше различно от мечовете, с които се бе упражнявал — мъжете от Ортьо предпочитаха дългите тънки остриета. Но пък сега на пътя му стоеше само един войник — ако успееше да го повали, можеше и да се измъкне.