— Какво е то?
Венчър го погледна в очите.
— Имате мен.
— Милорд император! — обади се един глас откъм насипа. — Видях колоси!
„Вече докладват първо на него“ — помисли Фатрен. Не беше сигурен дали да се обижда, или да се възхищава.
Венчър изхвърча към насипа, използвайки аломантията. Повечето войници бяха приклекнали или залегнали зад укреплението. Но Венчър се изправи с бялата си униформа, засенчи очи, примижа към хоризонта и каза доволно:
— Спират на лагер. Добре. Лорд Фатрен, подгответе хората си за атака.
— За атака? — попита невярващо Фатрен, който току-що се бе изкатерил до Венчър.
Императорът кимна.
— Да. Колосите са изморени от прехода и вниманието им е съсредоточено върху лагера. Няма да имаме по-сгоден случай.
— Но нали щяхме да се отбраняваме!?
Венчър поклати глава.
— Ако чакаме, те ще започнат да беснеят и когато се разгневят достатъчно, ще ни нападнат. По-добре да ги изпреварим, вместо да ни избият.
— Да изоставим насипа?
— Насипа ви си го бива, лорд Фатрен, но е напълно безполезен. Нямате достатъчно хора, за да покриете целия периметър, а колосите са по-едри и по-силни от вас. Ще ви изтикат от насипа и ще превземат града.
— Но…
Венчър го стрелна с поглед. Лицето му беше спокойно, но погледът му бе твърд и непоколебим. Посланието беше недвусмислено. „Сега аз командвам“. Нямаше място за спорове.
— Да, милорд. — И Фатрен извика на вестоносците да разнесат заповедта.
Венчър наблюдаваше как хората реагират на съобщението. Настъпи объркване — никой не бе очаквал да подхванат атака. Все повече лица се извръщаха към изправения на насипа Венчър.
„Той наистина изглежда като император“ — помисли Фатрен.
Заповедта продължи да се предава от уста на уста и след малко цялата армия застина в готовност. Венчър извади меча си и го вдигна високо към забуленото от сажди небе. После се извиси над насипа в нечовешки скок и се понесе към лагера на колосите.
Първите няколко секунди беше сам. Изведнъж, за своя изненада, Фатрен установи, че го следва, стиснал зъби.
Множеството върху насипа се раздвижи, войниците нададоха общ вик и се втурнаха през полето с извадени оръжия.
2.
Докато държах силата в себе си, с ума ми се случиха странни неща. Само за няколко секунди я опознах, научих историята й, узнах начините, по които да я прилагам.
Но тези познания не ми помагаха особено в практиката. Например знаех как да преместя планета в небето. Но не знаех къде да я поставя, за да не бъде твърде близо или твърде далече от слънцето.
Както винаги денят на ТенСуун започна по тъмно. Причина за това донякъде бе, че той нямаше очи. Би могъл да си направи — той беше Трето поколение, сиреч доста стар дори за кандра. Беше поглъщал достатъчно трупове, за да се научи да създава сетива по интуитивен път, без модел, който да копира.
Но в този случай едва ли щеше да има голяма полза от очите. Той нямаше череп, а беше открил, че някои органи не функционират добре без напълно развито тяло и скелет, който да го поддържа. Очите му щяха да бъдат смазани от собствената му маса, ако се опиташе да се придвижи в някаква посока, и щеше да е много трудно да ги извръща, за да може да вижда.
Не че имаше какво да се гледа. ТенСуун бавно премести туловището си в затворническата килия. Тялото му представляваше прозрачна маса от мускули — като купчина слепени плужеци или голяма мида. При желание можеше да разтвори всеки от тези мускули и да го превърне в нещо друго. Но всичко щеше да е безсмислено при отсъствието на скелет.
Той отново промени позата си. Кожата му бе тъй чувствителна, че сякаш разполагаше със собствени вкусови рецептори. В момента усещаше миризмата на изпражненията си, но въпреки това не посмя да изключи сетивата си. Те бяха единствената връзка с обкръжаващия го свят.
Всъщност „килията“ не беше нищо повече от покрита с решетка каменна шахта, която едва побираше тялото му. Тъмничарите му хвърляха храна отгоре, после го заливаха с вода, за да получи живителна влага и да отмият изпражненията през тесния канал на пода. Както този отвор, така и разстоянията между решетките бяха твърде малки, за да може да се промуши през тях — тялото на кандрата бе гъвкаво, но дори то не можеше да се свива до безкрайност.
Мнозина биха се побъркали от пребиваването в подобно затворено пространство толкова дълго време. Всъщност той не знаеше дори откога е тук. От месеци? Но за негово щастие ТенСуун познаваше Благодатта на Съзнанието. Умът му не се поддаваше лесно на натиск отвън.
Понякога той проклинаше Благодатта, задето го опазваше от лелеяното облекчение на лудостта.