— Милорд — заговори Демоа, — зная, че лейди Наследницата е против това да издигаме Оцелелия в култ. Тя го познаваше, също както и аз. Това, което не разбира, е, че Оцелелия се превърна в нещо много повече от човека на име Келсайър.
Елънд смръщи вежди.
— Демоа, говориш така, сякаш нарочно сте го издигнали в божество — че вярвате единствено в символа, който той олицетворява.
Демоа поклати глава.
— Не. Ние вярваме, че Келсайър е простосмъртен — но че е човек, постигнал нещо, с което се докосва до вечността, до безсмъртието. Когато умря, той не беше просто Келсайър, водач на банда. Не ви ли се струва странно, че не е бил Мъглороден, преди да го пратят в Ямите?
— Демоа, така стоят нещата с аломантията — отвърна Елънд. — Не можеш да притежаваш подобна сила, докато не се Преобразиш, докато не се изправиш срещу огромни и страшни изпитания, докато не погледнеш смъртта в очите.
— Нима смятате, че Келсайър не е преживявал подобни неща преди Ямите? — попита Демоа. — Милорд, той е бил крадец, ограбвал е принудители и благородници. Водил е много опасен живот. Да не мислите, че не са го залавяли, измъчвали, пребивали?
Елънд се замисли.
— Той е придобил силата си в Ямите — рече след малко. — Защото там го е споходило нещо друго. Обичал е да повтаря пред хората си, че се е върнал променен. Имал е цел — бил е твърдо решен да постигне нещо, което другите са смятали за невъзможно.
Демоа поклати глава.
— Не, милорд. Човекът Келсайър е издъхнал в Ямите и на негово място се родил Келсайър Оцелелия. Той се сдобил с огромна сила, с неизчерпаема мъдрост, с могъщество, каквото не притежавал никой друг. Затова успя да постигне замисъла си. Затова и ние го почитаме. Все още е притежавал някои типично човешки недостатъци, но мечтите му са били божествени.
Елънд извърна глава. Рационалната, книжовна страна на ума му разбираше добре какво става. Келсайър постепенно се обожествяваше и за тези, които не го бяха познавали, животът му придобиваше митичен оттенък. Келсайър трябваше да бъде надарен с божествена сила, защото една църква не можеше да се прекланя пред обикновен човек.
Но от друга страна, всичко това само правеше историята по-достоверна. В края на краищата Демоа беше прав. Как бе живял този човек на улицата преди Преобразяването?
Някой извика.
Елънд вдигна глава и плъзна поглед по редиците. Мъжете пристъпваха неспокойно, забелязали приближаващите се мъгли — приличаха на огромни разцъфнали растения. Все още не виждаше някой да е паднал. Последваха още викове.
Червеникава пелена забули слънцето. Конят на Елънд изпръхтя нервно. Капитаните подканяха подчинените си да запазят спокойствие, но Елънд забеляза известно раздвижване. В строя пред него се появиха празнини от рухналите на земята войници. Бяха като марионетки с прерязани конци. Останалите се отдръпваха ужасени от тях. Мъглите бавно ги обкръжаваха, поглъщаха ги…
„Те имат нужда от мен“ — помисли Елънд и сграбчи юздите. Щеше да се опита да вдъхне кураж на хората си.
— Демоа, последвай ме.
Но Демоа не отговори. Императорът извърна глава.
— Демоа? Какво…
Гласът му секна. Демоа се бе прегърбил на седлото и се тресеше от конвулсии. После бавно се килна на една страна и тупна в дълбоката до глезени пепел.
— Демоа! — извика Елънд и скочи от седлото. Чувстваше се като глупак. Нито за миг не бе помислил, че Демоа също може да пострада. Някак си вътрешно бе приел, че той, както Вин и останалите, ще е неподатлив на мъглите.
Коленичи до генерала, заслушан във виковете на капитаните и писъците на поразените. Приятелят му се тресеше и стенеше от болка.
А саждите продължаваха да се сипят.
18.
Рашек не успял да реши всички проблеми на света, защото всеки път, когато се справял с някой от тях, възниквал нов. Но той очевидно напредвал, защото новите проблеми били по-маловажни от предишните. Така, вместо растенията, които измирали заради недостига на слънчева светлина и сипещите се сажди, той получил такива, които все пак давали храна, макар и по-малко.
Рашек спасил света. Вярно, че назряващата разруха поначало била по негова вина. Но поне не освободил Гибелта, както направихме ние.
Сейзед шибна коня си с камшика, за да го прогони, и животното побягна. Копитата му вдигаха огромни облаци сажди. Козината му, някога бяла, сега бе тъмносива. Ребрата му се брояха — от хроничното недохранване скоро нямаше да може да носи на гърба си ездач.
— Ама че тъжна гледка — отбеляза Бриз, застанал на покрития с пепел път до Сейзед. Един войник ги пазеше от саждите с чадър.
Отрядът от двеста души изпроводи с мрачни погледи отдалечаващото се животно. Сейзед осъзнаваше, че освобождаването на последния кон е почти символично.