— Как мислиш, дали ще оцелее? — попита Бриз.
— Ако се научи да разравя саждите и да търси храна — отвърна Сейзед. — Но няма да му е лесно.
— Напоследък животът не е лесен за никого — изсумтя Бриз. — Дано се справи животинчето. Ще се качиш ли в каретата при мен и Алриане?
Сейзед погледна през рамо към каретата. Бяха свалили вратичките и вместо тях бяха окачили завеси, за да я олекотят, и сега я теглеха на смени. Щеше да му е удобно вътре, но… У него се пробудиха старите прислужнически инстинкти.
— Не. Предпочитам да повървя. Благодаря все пак.
Бриз кимна и тръгна към каретата. Войникът с чадъра забърза до него.
Останал на открито, Сейзед придърпа качулката си и се обърна към Капитан Горадел.
— Да тръгваме.
Не беше никак лесно да се крачи в дълбоката пепел — тя се местеше и поддаваше под краката като подвижни пясъци. Въпреки трудностите Сейзед не можеше да се отърве от тревожните си мисли. Беше се надявал, че когато се присъедини към армията — и се срещне с Елънд и Вин, — ще забрави неволите си. Двамата бяха негови приятели, нещо повече, той бе човекът, който бе изпълнил техния брачен ритуал.
Но противно на очакванията му тази среща пробуди нови неприятни мисли. „Вин остави Елънд да умре — повтаряше си той. — И го направи заради нещата, които й бях казал“.
Носеше рисунката на цветето в джоба на ръкава си. Спомни си разговора с Вин. Как бе станало така, че хората бяха започнали да споделят с него проблемите си? Не виждаха ли, че той е най-обикновен лицемер? Човек, неспособен да даде добър съвет. Човек, който просто търси начин да ги утеши. Беше толкова объркан. Имаше чувството, че носи на плещите си непосилна тежест.
С каква лекота говореше Елънд за надежда и радост, сякаш бе достатъчно да вземеш решение, за да си щастлив. Навремето Сейзед би се съгласил с него. Но сега непрестанно го измъчваха съмнения.
„Затова съществува религията — разсъждаваше той, докато крачеше начело на колоната с раница на гърба. — Да помага на хората в смутни времена като тези сега“.
Погледна към папката с документи. Отвори я и прелисти страниците, без да забавя крачка. Стотици религии и нито една, способна да му даде отговора, който търсеше. Може би ги познаваше прекалено добре. Останалите членове на групата не обожествяваха Келсайър най-вече защото бяха живели заедно с него. Знаеха всички негови недостатъци и слабости. Познаваха го като човек, а не като бог. Вероятно същото бе със Сейзед и религиите. Беше ги изучил достатъчно добре, за да вижда несъответствията в тях.
Не можеше да презира хората, които бяха вярвали в тях, но за него самите религии бяха изтъкани от лицемерие и фалш. От божеството се очакваше да е перфектно. То не би позволило последователите му да бъдат изтребвани, нито светът да бъде разрушен от някой, който всъщност е имал добри намерения.
Все в някоя от оставащите религии щеше да открие отговора. Да намери истината, която така страстно диреше. Да разсее мрачния песимизъм, който сякаш го задушаваше. Отпори поредния документ и го зачете, без да забавя крачка. От време на време махваше машинално с ръка, за да го почисти от сипещите се сажди.
И този път не откри желания отговор. Не смееше да си помисли какво ще последва, ако така и не го намери.
Най-сетне навлязоха в Централната област, в земи, където хората полагаха отчаяни усилия да оцелеят. Бриз и Алриане се возеха в каретата, но Сейзед нямаше нищо против да върви, макар това да затрудняваше изследванията ма религиите.
Не знаеше какво ще стане с нивите. Напоследък често вървяха покрай ниви — Елънд бе накарал жителите на граничните области да се преместят към Централната и да трупат храна за следващата зима. Дори тези скаа, които бяха привикнали с градския живот, бяха изведени да работят на полето. Сейзед не знаеше дали хората си дават сметка за тежестта на положението, или са доволни, че някой ги води.
От двете страни на пътя имаше купчини пепел. Всеки ден скаа работници излизаха да изринат натрупалите се през нощта сажди. Неблагодарна задача, чийто край не се виждаше. Тежка, като тази да се пренася вода за поливане на разчистените и засети ниви.
Важното бе, че засега растенията покълваха. Войниците на Сейзед маршируваха покрай ниви, покрити с кафеникави листа. Гледка, която би трябвало да пробужда надежди, но по-скоро предизвикваше в душата му отчаяние. Растенията изглеждаха толкова жалки и крехки до огромните купчини сажди. Дори да оставеха мъглите настрана, как смяташе Елънд да се справи с тези тежки условия? Не разбираше ли, че един ден саждите ще са твърде много, за да бъдат изринати? Приведени в полето скаа — това бе гледка, която напомняше за времето на лорд Владетеля. Какво всъщност се бе променило за тях?