— Погледнете ги само — рече един глас. Сейзед се обърна и видя, че до него крачи капитан Горадел. Гологлав, със сурово лице, той бе винаги в добро разположение на духа.
— Виждам ги — рече Сейзед.
— Въпреки саждите и мъглата, като ги гледам, се изпълвам с надежда.
— Наистина? — Сейзед го изгледа учудено.
— Ами да — отвърна Горадел. — Аз съм от семейство на земеделци, господарю терисец. Живеехме в Лутадел, но работехме на нивите.
— Но сте били войник — посочи Сейзед. — Нали вие сте пуснали лейди Вин в нощта, когато бе убит лорд Владетеля?
— Всъщност пуснах лорд Елънд, за да спаси лейди Вин, макар че тя, изглежда, не се нуждаеше особено от помощта ни. Както и да е, прав сте. Бях войник в двореца на лорд Владетеля — родителите ми се отрекоха от мен, когато постъпих на служба. Не можех да си представя, че цял живот ще превивам гръб на полето.
— Това е изтощителна работа.
— Не само — отвърна Горадел. — Не ме измъчваше работата, а… безнадеждността. Не можех да понасям мисълта, че ще се бъхтя цял ден заради благоденствието на някой друг. Ето защо реших да стана войник. Но сега, като гледам тези хора, надеждата отново се пробужда в мен.
И кимна към нивите. Някои от работниците вдигаха глави и махаха, щом видеха знамето на императора.
— Тези хора — продължи Горадел — работят, защото го искат.
— Работят, защото не искат да гладуват.
— Така е — потвърди Горадел. — Тук сте прав. Но никой не ги принуждава, нито ги смила от бой. Те се трудят, за да не умрат от глад семействата им. Това е разликата. Личи си по израженията им.
Сейзед смръщи замислено вежди, но не отговори.
— Както и да е, господарю терисец — продължи Горадел. — Дойдох да ви предложа да се отбием за припаси в Лутадел.
— Да. Това ще е добре. Но аз ще трябва да ви напусна за няколко дни. Лорд Бриз ще поеме командването. Ще се срещнем на северния път.
Горадел само кимна. Не го попита защо ще напусне групата, нито къде отива.
След няколко дни Сейзед — сам — доближи Хатсинските ями. Районът не се отличаваше особено от околностите, след като всичко бе покрито с пепел. Сейзед изкачи склона и погледна в долината, където се намираха Ямите — мястото, където бе убита жената на Келсайър. Мястото, където се бе появил Оцелелия.
Сега това бе домът на терисците.
Бяха останали малцина. Броят им открай време не бе многочислен, а настъпването на мъглите бе допринесло за смаляването им. И повечето мъже бяха евнуси, като Сейзед.
Заслиза по склона. Мястото беше удобно за заселване. През годините на управление на лорд Владетеля тук бяха работили стотици роби, пазени от стотици и повече войници. Това приключи след като Келсайър се върна в Ямите и разруши зародишите на атиума. Но пътищата и постройките бяха останали. Имаше достатъчно прясна вода и заслони. Терисците бяха направили известни подобрения, имаше нови постройки, превърнали някогашния лагер на ужасите в уютно селце.
Сейзед видя група свои сънародници да почистват храсталаците от сажди. Храсталаците бяха преобладаващата растителност в Централната област, добре приспособени към саждопадите и със занижени нужди от вода в сравнение със земеделските култури. Това означаваше, че терисците полагат по-малко усилия от другите, за да оцелеят. Те бяха потомствени пастири още от времето преди Възнесението на лорд Владетеля. Яки късокраки овци вървяха кротко по склоновете и дъвчеха жилавите клони на шубраците.
„В какъв странен свят живеем — помисли си Сейзед. — Терисците се справят по-добре от другите“.
Бързо забелязаха приближаването му. Деца изтичаха при родителите си, от колибите се подадоха глави. Около Сейзед се събраха овце, сякаш се надяваха да им подхвърли някаква храна.
Двама възрастни мъже забързаха насреща му, пристъпваха несигурно върху кривите си крака. И те като Сейзед носеха стюардски униформи. Също като неговата и техните бяха почистени от сажди, за да се вижда добре клиновидният знак на гърдите. Герб, който показваше на коя Къща са служели.
— Господарю Сейзед! — провикна се радостно единият.
— Ваше величество! — добави другият.
— Умолявам ви. — Сейзед вдигна ръце. — Не ме наричайте така.
Двамата стари стюарди се спогледаха.
— Моля ви, господарю Пазител. Позволете да ви предложим топла храна.
19.
Да, саждите са черни. Не бива да е така. В саждите се съдържа и чернило, но преобладаващият им цвят е сивкав.
Сажди от саждивите кратери… това е нещо различно. Подобно на мъглите, саждите, които покриват нашата земя, не са съвсем естествени. Може би в това се проявява могъщото влияние на Гибелта — черно, както Съхранението е бяло. Или просто такава е природата на саждивите кратери, създадени за да изхвърлят пепел и да засенчват небето.