— Ти? — прошепна Дух.
— Иди при бюрото!
Дух запълзя, опирайки се на безпомощните си ръце.
— Дясното чекмедже.
Дух го издърпа. Вътре имаше нещо.
Стъкленици!
Бяха от типа, който използваха аломантите за разтворите си. С треперещи пръсти Дух взе една, но тя се изплъзна и се счупи на пода. Той се взря в течността, която се изля на дъските — алкохолен разтвор, предпазващ метала от корозиране и улесняващ поглъщането.
— Дух! — обади се гласът.
Дух взе друга стъкленица. Успя да махне капачката със зъби. Пламъците го доближаваха. Отсрещната стена почти бе изчезнала. Пожарът пълзеше към него.
Изпи съдържанието на стъкленицата и потърси в себе си калай. Нямаше. Дух извика отчаяно и захвърли стъкленицата. В разтвора нямаше и прашинка калай. А и да имаше, как би му помогнал да се спаси? Само щеше да почувства по-силно пламъците и нетърпимата болка в раната.
— Дух! — извика властно гласът. — Разпали го!
— Ама няма калай! — изхленчи Дух.
— Няма, естествено! Мъжът, чиято е била тази къща, не е бил Калаено око!
Дух действаше почти машинално — пресегна се вътре в себе си и откри нещо напълно неочаквано. Нещо, което никога не си бе и помислял, че ще види, нещо, което не би трябвало да съществува.
Запаси от нов метал. Той го разпали.
Тялото му се изпълни със сила. Треперещите му ръце се успокоиха. Световъртежът изчезна. Той почувства напрежение и сила, мускулите му се изпълниха с мощ.
— Изправи се!
Дух рязко повдигна глава. Скочи на крака и се огледа с прояснен поглед. Само един метал можеше да променя по такъв начин тялото, да го прави силно, да притъпява болката и да потиска ефекта от кръвозагубата.
Дух гореше пютриум.
Фигурата стоеше сред пламъците, тъмна, забулена в дим.
— Дух, дарих те със способността да гориш пютриум — каза гласът. — Използвай го, за да избягаш от къщата. Можеш да разбиеш дъските на прозореца в дъното, да се покатериш на покрива и да се прехвърлиш на съседната сграда. Войниците няма да те видят — те внимават да не угасне пожарът.
Дух кимна. Топлината вече не го измъчваше.
— Благодаря ти.
Фигурата пристъпи напред и се превърна в нещо повече от силует. Пламъците хвърляха отблясъци върху решителното лице на мъжа и подозренията на Дух се потвърдиха. Имаше причина да се доверява на този глас, причина да направи това, което му казваше.
Да изпълни заповедта му.
— Дух, не ти подарих пютриума само за да оцелееш — каза Келсайър и посочи. — Дадох ти го, за да можеш да отмъстиш. А сега, тръгвай!
20.
Мнозина са тези, които съобщават, че усещат разумно, изпълнено с омраза присъствие в мъглите. Това съвсем не е свързано с факта, че мъглите убиват хора. В повечето случаи те имат поведение на природно явление и не са по-разумни от някое страховито бедствие.
В някои случаи обаче има нещо друго. Когато мъглата облагодетелства някого, тя се вихри около него. Когато изпитва враждебност, се отдръпва. Някои долавят в нея покой, други усещат омраза. Всичко се свежда до неуловимото докосване на Гибелта и как човек реагира на него.
ТенСуун седеше в клетката.
Сама по себе си клетката бе оскърбление. Кандра не бяха като хората — дори да не беше затворен, ТенСуун не би се опитал да избяга. Щеше да се примири с участта си.
Но въпреки това го бяха затворили. Нямаше представа откъде са взели клетката — тя не беше от предметите, необходими за кандра. Вероятно я бяха открили Вторите и я бяха поставили в една от големите кухини на Родината. Беше изработена от железни плочи и яки стоманени решетки, покрити с мрежа, за да му попречи да издължи тялото си и да пропълзи между пречките. Още една обида.
ТенСуун седеше гол на студения железен под. Беше ли постигнал нещо повече от собственото си осъждане? Дали думите му, произнесени в Палатата на Завета, имаха въобще някаква стойност?
Зад клетката стените на пещерата сияеха със светлината на култивиран мъх и кандра изпълняваха ежедневните си дейности. Някои спираха да го погледнат. Тъкмо това бе целта на забавянето между процеса и произнасянето на присъдата. Второто поколение не се нуждаеше от седмици, за да измисли как да постъпи с него. Но ТенСуун ги бе принудил да му позволят да говори открито и Вторите щяха да се погрижат да получи съответстващо наказание. Бяха го изложили на показ, както хората излагат стоките си на пазар. В цялата история на кандра никой друг не бе изтърпявал подобно унижение. Името му щеше да е синоним за срам векове наред.