ТенСуун беше кандра. Беше се върнал, за да изтърпи наказанието си, защото го смяташе за редно. Въпрос по-скоро на чест, отколкото на Договора. Просто това бе част от него.
И все пак в думите на МеЛаан имаше истина…
„Гибелта се завърна…“
— Как можеш просто да седиш тук? — попита тя. — ТенСуун, ти си по-силен от тях.
ТенСуун поклати глава.
— МеЛаан, аз наруших Договора.
— В името на по-голямо добро.
„Поне нея съм убедил“.
— Така ли е, ТенСуун? — попита тя съвсем тихо.
— Какво?
— ОреСюр. Той притежаваше Благодатта на Силата. Сигурно си я наследил от него, когато го уби. Какво направи с нея? Мога ли да ти я донеса? Да я взема и да ти я предам, за да можеш да се биеш?
— МеЛаан, няма да се бия със сънародниците си. Аз съм кандра.
— Някой трябва да ни поведе! — изсъска тя.
И това също беше вярно. Но според ТенСуун не беше правилно. Или, по-точно, беше правилно за Второто и Първото поколение. За този, който ги бе създал. Който бе мъртъв. Само дето друг бе заел мястото му.
МеЛаан мълчеше, коленичила до клетката му. Може би го чакаше да я подкрепи, да се преобрази във водача, когото търсеше. Но той също мълчеше.
— Значи си се върнал, за Да умреш — заключи тя.
— Не. За да разкажа какво открих. Да обясня какво чувствам.
— И после какво? Дойде тук, донесе страшни новини и ще ни оставиш сами да решаваме проблемите?
— МеЛаан, това не е честно. Дойдох, защото така повелява дългът ми на кандра.
— Тогава се бори!
Той поклати глава.
— Значи е истина — въздъхна тя. — Другите от моето поколение… те казват, че си се пречупил през последните години, когато си бил при твоя нов господар.
— Не ме е пречупил — заяви ТенСуун.
— Така ли? И защо тогава се върна в Родината с тялото, което използваше?
— Кучешкият скелет ли? Не ми го даде Зейн, а Вин.
— Тогава значи тя те е пречупила.
ТенСуун въздъхна уморено. Как да й обясни? От една страна, имаше някаква странна ирония във факта че МеЛаан — която преднамерено носеше Истинско тяло, за да се отличава от човешките — намираше неговото кучешко тяло за проява на безвкусица. Но, от друга, можеше да я разбере. Беше му отнело доста време да осъзнае предимството на кучешкото тяло.
Замисли се.
Не. Не беше дошъл тук, за да вдига въстание. Беше се върнал, за да обясни, да служи на интересите на своя народ. И щеше да го направи, като приеме наказанието, както би постъпила една истинска кандра.
Но все пак…
Съществуваше една възможност. Почти нищожна. Не беше сигурен дали иска да избяга, но ако наистина успееше…
— Скелетът, за който говориш — каза той неочаквано дори за себе си. — Знаеш ли къде е?
МеЛаан се намръщи.
— Не. Защо ти трябва?
ТенСуун поклати глава.
— Не ми трябва. — Произнасяше думите внимателно. — Той е отвратителен! Трябваше да го нося близо година, в унизителната роля на куче. Бих се отървал от него, но не разполагах с труп, който да погълна, и затова се върнах тук в подобно тяло.
— ТенСуун, струва ми се, че избягваш темата.
— Няма никаква тема, МеЛаан — рече той и й обърна гръб. Независимо дали планът му щеше да проработи, или не, не би искал Вторите да заподозрат нещо и да я накажат. — Не смятам да въставам срещу своя народ. Моля те, ако наистина искаш да ми помогнеш, остави ме на мира.
Чу я да се надига. Чу гласа й.
— Ти беше един от най-великите сред нас.
ТенСуун въздъхна. „Не, МеЛаан, никога не съм бил велик. До съвсем скоро бях най-посредственият от моето поколение, консерватор, известен с омразата си към хората. А сега станах най-прочутият престъпник на своя народ, но и това е почти случайно.
Това не е величие. По-скоро е глупост“.
21.
Не би трябвало да ни изненадва, че Елънд се превърна в толкова могъщ аломант. Документиран факт е — макар документите да не са достъпни за всички, — че аломантите са били много по-силни през ранните дни на Последната империя.
В онези дни аломантите не се нуждаели от дуралуминий, за да си осигурят контрол над кандра и колосите. Достатъчно е било да Тласнат или Придърпат чувствата им. Тъкмо тази тяхна способност фактически е принудила кандрите да измислят техните Договори — защото по онова време не само Мъглородните, но и Усмирителите и Размирителите можели да ги контролират без особено усилие.
Демоа оцеля.
Беше един от по-голямата група, петнайсетте процента, които се разболяха, но не умряха.
Вин седеше на покрива на каютата на ладията, опряла една ръка на дървения перваз, докато с другата машинално опипваше обецата, останала за спомен от майка й. По пътя покрай канала подтичваха колоси — теглеха ладиите с дебели въжета. Повечето ладии караха припаси, но в трюмовете на няколко бяха настанени ранените.