Вин се надигна и погледна към носа на ладията. Елънд, както винаги, стоеше там и гледаше напред. Имаше царствена осанка, с изправен гръб и уверен поглед. Беше толкова различен от младия мъж, с когото се бе запознала някога, с тази гъста брада, дългата коса и шити по поръчка униформи. Макар и чисти обаче, дрехите му бяха захабени. Просто вече не бяха нови. Униформи на човек, водещ неспирна война от близо две години.
Вин го познаваше достатъчно, за да усети, че не се чувства добре. Но освен това знаеше, че в момента не е готов да говори за това.
Тя се изправи, като несъзнателно разпали пютриум, за да подобри равновесието си. Слезе на палубата, седна на пейката до парапета и взе книгата, която бе оставила там. Елънд щеше да сподели с нея какво го измъчва, когато му дойде времето. Междувременно тя трябваше да свърши нещо друго.
Отвори книгата на мястото, където бе поставила отбелязка, и препрочете подчертания текст.
„Дълбината трябва да бъде разрушена — пишеше там. — Аз я видях и я почувствах. Струва ми се, че названието, което й дадохме, е твърде слабо. Да, тя е дълбока и необхватна, но също така е ужасна. Мнозина не си дават сметка, че тя е разумна, но аз съм се докосвал до съзнанието й в няколкото случая, когато се изправях срещу нея“.
Седеше на пейката и не откъсваше поглед от страницата. Покрай бордовете на ладията се плъзгаха канални води, покрити с коричка от сажди.
Четеше дневника на Аленди. Написан преди хиляда години от човек, който бе смятал себе си за Героя на времето. Аленди не бе завършил пътешествието си — беше убит от своя слуга Рашек. Същият, който по-късно бе взел силата от Кладенеца на Възнесението и бе станал лорд Владетеля.
Историята на Аленди застрашително напомняше тази на Вин. Тя също бе решила, че ще стане Герой на времето. Беше открила Кладенеца и бе предадена. За разлика от Аленди обаче измяната не бе дело на нейни слуги — а на силата, пленена в самия Кладенец. Сила, за която се предполагаше, че е свързана с пророчествата за Героя на времето.
„Защо непрестанно се връщам на този откъс?“ — зачуди се тя. Дали не беше заради вчерашните думи на Човек — че мъглите я мразели? Беше чувствала неведнъж тази омраза — а се оказваше, че Аленди също я е усетил.
Но можеше ли да вярва на думите от дневника? Силата, която наричаха Гибелта, бе доказала, че е в състояние да променя много неща в този свят. Дребни неща и същевременно важни. Като текст в книга — причина, поради която сега Елънд караше всички свои офицери да запомнят нарежданията му или пък те да бъдат изписвани върху метални плочи.
И все пак, ако съществуваха някакви важни сведения относно Гибелта в този дневник, тя би трябвало да ги е премахнала. Вин имаше подозрението, че от поне две години невидимата сила я води. Тя си бе мислила, че прави невероятни разкрития, а в действителност се оказваше, че е правела това, което иска Гибелта.
„Което не значи, че Гибелта е всесилна — помисли Вин. — Ако беше така, нямаше да има борба. Нямаше да се налага да ме измами, за да я освободя… Освен това не може да чете мислите ми…“
Дори тези заключения не й действаха успокоително. Какъв смисъл от всичко това? Навремето обсъждаше подобни проблеми с ТенСуун, Сейзед и Елънд. Това не беше задача по нейните сили, липсваше й солидната подготовка на книжник. Но Сейзед бе твърде погълнат от собствените си проучвания, ТенСуун се бе завърнал при своя народ, а Елънд бе затрупан с прекалено много проблеми, за да се занимава с нещо друго освен с армията и политиката. Вин трябваше да се справи сама. А все още намираше четенето за досадно занимание.
Ако не друго, поне се бе примирила с идеята, че това, с което се занимава, е важно, макар да го намираше за скучно. Животът й вече не й принадлежеше. Тя бе важна част от Новата империя. Беше нейното острие, а сега бе дошло време да опита и тази нова роля.
„Трябва да го направя. Тук има някаква загадка, която трябва да разкрия. Какво казваше Келсайър? Винаги има някаква тайна“.
В съзнанието й изникна образът на Келсайър. Стоеше решително пред малка група крадци и заявяваше, че възнамерява да свали лорд Владетеля и да освободи империята. „Ние сме крадци — казваше той. — При това невероятно добри. Можем да оберем необираемото и да измамим неизмамимото. Знаем как да превърнем някоя неописуемо сложна задача в поредица от по-прости и лесни за решаване и да ги преодолеем една по една“.
В онзи ден, докато той изписваше предстоящите задачи върху дъската, Вин бе изумена как невъзможното може да се превърне в постижимо. И тогава за първи път поне малко повярва, че Келсайър е в състояние да събори Последната империя.