„Добре де — рече си сега. — Ще започна като Келсайър, като опиша нещата, които зная със сигурност“.
В Кладенеца на Възнесението наистина имаше сила, поне тази част от легендите се оказа вярна. Имаше и нещо живо — затворено в Кладенеца или близо до него. То бе подмамило Вин да използва силата, за да го освободи от оковите. Може би би могла да използва тази сила, за да победи Гибелта, но тя се бе отказала.
Седеше замислено и почукваше с пръст по корицата на дневника. Добре си спомняше как се бе почувствала в миговете, когато се докосна до силата. Нещо повече, докато я държеше в себе си, всичко й се струваше напълно естествено. Устройството на света, животът на хората… сякаш силата не беше само неосъществена възможност. Тя бе и начин да разбере.
Ето я допирната точка. Трябваше й опорна точка, преди да започне да обмисля предстоящите си действия. Силата бе реална, също както и Гибелта. Последната притежаваше известни способности да променя света, докато е затворена — Сейзед бе потвърдил, че текстовете му са променени така, че да съответстват на целите й. Сега Гибелта бе свободна и Вин предполагаше, че тъкмо тя стои зад масовите убийства и сипещите се сажди.
„Макар че — напомни си Вин, — не мога да съм сигурна дори в тези неща“. Какво всъщност знаеше за Гибелта? Беше я докосвала, бе я почувствала — и в този момент я бе освободила. Гибелта копнееше да разрушава, ала същевременно не бе сила, олицетворяваща хаоса. Изглежда, не бе в състояние сама да постигне това, което искаше. Сякаш следваше някакви строго определени правила…
Вин вдигна глава и извика тихо:
— Елънд?
Императорът я погледна от носа на ладията.
— Кое е първото правило на аломантията? — попита Вин. — Първото, на което те научих?
— Последствие — рече Елънд. — Всяко действие има последствие. Когато Тласкаш нещо тежко, то ще те тласне назад. Ако Тласкаш нещо леко, то ще отлети напред.
Това бе първият урок, който Вин бе получила от Келсайър — и навярно първият, който той бе получил от своя учител.
— Много добро правило — продължи Елънд и отново се загледа в хоризонта. — Важи за всички неща в живота. Ако хвърлиш нещо нагоре, то ще падне надолу. Когато влезеш с армия в кралството на някой, той ще ти отвърне…
„Последствие — замисли се тя, смръщила вежди. — Като нещата, които падат, когато ги хвърлиш нагоре. Такива ми се струваха и действията на Гибелта“. Може би това бе неуловима следа от докосването на силата, или обяснение, което й подаваше подсъзнанието. Но тя долавяше някаква логика в действията на Гибелта. Логика, която не разбираше, но бе в състояние да усети.
Елънд отново се обърна към нея.
— Точно затова харесвам аломантията. Или поне теорията за нея. Скаа говорят за нея с изплашен шепот, наричат я магия, но всъщност тя е съвсем рационална. Знаеш какви са последствията от аломантичния Тласък, също както знаеш какво ще стане, когато пуснеш камък във водата. За всеки Тласък има и Дърпане. Без изключения. Проста и неоспорима логика — не като действията на хората, които са изпълнени с противоречия, безпорядък и скрити замисли. Аломантията е природна сила.
„Природна сила.
За всеки Тласък има и Дърпане. Следствие“.
— Това е важно — прошепна Вин.
— Кое?
„Следствието“.
Онова, което бе почувствала в Кладенеца на Възнесението, бе склонно към разрушение, точно както го описваше и Аленди в дневника си. Но то не беше създание, не приличаше на човек. Беше сила — мислеща сила, но въпреки това сила. А силите се подчиняват на правила. Аломантията, времето, дори притеглянето на земята. Светът се гради върху определени принципи. В него царува логиката. На всяко Тласкане отговаря Дърпане. Всяка сила има противосила.
Ето че беше открила законите, свързани с онова, с което воюваше. А те можеха да й помогнат да намери начин как да го победи.
— Вин? — повика я Елънд, втренчил поглед в лицето й.
— Няма нищо, Елънд. Или по-точно нищо, за което да мога да говоря.
Той продължи да я гледа втренчено още известно време. „Сигурно си мисли, че готвиш заговор срещу него“ — прошепна в нея Рийн. За щастие дните, в които се вслушваше в думите му, бяха отминали отдавна. Тя погледна Елънд и видя, че той кима, че е приел обяснението й. После й обърна гръб и се върна към собствените си нерадостни мисли.
Вин се изправи, отиде при него и положи ръка на рамото му. Той въздъхна, извърна се и я прегърна. Ръката му, някога вялата, отпусната ръка на книжник, сега бе мускулеста и здрава — ръка на воин.
— За какво си мислиш? — попита тя.