Стюардите се спогледаха. Откакто пристигна тук, Сейзед бе погълнат от работа, но така поне бе забравил тъжните мисли. Бе се погрижил да бъдат осигурени достатъчно припаси, да се създаде постоянна връзка с Пенрод в Лутадел и да се организират регулярни съвещания за обсъждане на текущите проблеми.
— Господарю Пазител — каза друг старейшина. — Колко дълго ще останете?
— За жалост трябва да тръгна утре сутринта — отвърна Сейзед. — Дойдох само да проверя от какво се нуждаете. Времената са трудни и лесно можете да бъдете забравени от властниците в Лутадел.
— Ние сме добре, господарю Пазител — рече трети старейшина. Беше най-младият, само с няколко години по-млад от самия Сейзед. Повечето други бяха много по-възрастни — и по-мъдри — от Сейзед. Не би трябвало да се обръщат към него за съвет.
— Господарю Пазител, не смятате ли, че е редно да останете при нас? — попита друг старейшина. — С храната се оправяме добре. Но имаме нужда от водач.
— Терисците достатъчно дълго са живели под чуждо иго — отвърна Сейзед. — Не ви трябва нов тиран.
— Вие не сте тиран — възрази старейшината. — Вие сте един от нас.
— Лорд Владетеля също беше един от нас — промълви едва чуто Сейзед.
Старейшините сведоха глави. Лорд Владетеля се бе превърнал в синоним на позор за всички терисци.
— Трябва ни някой, който Да ни напътства — опита се да смени тактиката друг старейшина. — Дори по времето на своята власт лорд Владетеля не беше наш водач. Тогава се осланяхме на Пазителския Синод.
Синодът на Пазителите — тайните водачи на сектата на Сейзед. Те бяха водили терисците векове наред, бяха се погрижили да бъде запазено ферохимичното изкуство въпреки старанията на лорд Владетеля да го унищожи чрез специални разплодителни програми.
— Господарю Пазител — обади се майстор Ведльо, най-старшият сред старейшините.
— Да, господарю Ведльо?
— Виждам, че не носите медноемите си.
Сейзед сведе глава. Не си бе дал сметка, че се забелязва, въпреки дългите ръкави на расото.
— В раницата ми са.
— И все пак ми се струва странно — отбеляза Ведльо, — защото по времето на лорд Владетеля никога не се разделяхте с тях, въпреки рисковете. А сега, когато сте свободен, ги държите в раницата си.
Сейзед поклати глава.
— Не мога да съм човекът, който очаквате от мен. Не и точно сега.
— Вие сте Пазител.
— Бях на най-ниското стъпало — рече Сейзед. — Бунтовник и отстъпник. Те ме прокудиха от редиците си. Когато за последен път напусках Татингдуен, бях низвергнат. Мнозина ме проклинаха зад стените на домовете си.
— А сега ви благославят, господарю Сейзед — рече един от старейшините.
— Не заслужавам тази благословия.
— Заслужавате или не, вие сте единственият, който ни остана.
— В такъв случай положението ни е окайващо.
Възцари се тишина.
— Има и друга причина, поради която дойдох тук, майстор Ведльо — рече Сейзед и вдигна глава. — Кажете ми, някой от хората ви умирал ли е наскоро… при странни обстоятелства?
— За какво говорите?
— За смъртни инциденти в мъглите — каза Сейзед. — Хора, загинали сред тях посред бял ден.
— Това са приказки за скаа — подхвърли презрително един старейшина. — Мъглите не са опасни.
— Вярно е — съгласи се предпазливо Сейзед. — Пращате ли хората си да работят сред тях дневно време, преди да са се вдигнали?
— Разбира се — обади се най-младият от старейшините. — Защо да пропускаме часовете дневна светлина?
Сейзед с усилие прикри, че е заинтригуван от този странен факт. Оказваше се, че мъглите не засягат терисците.
Каква можеше да е причината?
Опита се да се съсредоточи върху тази задача, но не можеше да надвие апатията. Единственото, което искаше, бе да се скрие някъде, където никой да не може да го открие. Където няма да се налага да решава проблемите на света, нито да си блъска главата над смисъла на различните религии.
И би го направил. Но една мъничка частица от него — искра от миналото — не му позволяваше. Така че той щеше да продължи с изследванията си и същевременно да върши онова, което очакваха от него Елънд и Вин. Ала подобна дейност едва ли би задоволила очакванията на терисците, които седяха пред него сега и имаха други представи.
Поне за момента Сейзед не бе в състояние да им предложи нещо повече. Да остане в Ямите би било равносилно на предателство. Трябваше да продължава напред, да продължи и с работата си.
— Съжалявам — рече на хората, насядали около масата. — Но нямам избор.
23.
В онези първи дни, след като се захвана с осъществяването на грандиозния си план, Келсайър често ни смущаваше с разказите си за загадъчния Единайсети метал. Твърдеше, че според легендите съществувал мистичен метал, с чиято помощ можел да бъде сразен лорд Владетеля — и че той знаел къде се намира.