Никой нямаше представа с какво се е занимавал Келсайър в годините между бягството си от Хатсинските ями и завръщането си в Лутадел. Когато го питаха, той отговаряше уклончиво, че е пътувал „на Запад“. Някъде там, по време на скитанията си, чул разкази, непознати за никой от Пазителите. Повечето членове на неговата група не знаеха как да тълкуват тези разкази. Може би това бе първата причина, накарала дори най-старите му другари да подложат на съмнение водачеството му.
В източните земи, близо до една пустиня от пясък и чакъл, малко момче тупна на пода в колиба на скаа. Това се случи много години преди Рухването, когато лорд Владетеля все още бе жив. Не че момчето знаеше за тези неща. Бе мръсно парцаливо хлапе — като повечето деца в Последната империя. Твърде малко, за да бъде пратено да работи в мините, то прекарваше дните си далече от грижите на майка си, по прашните улици, с останалите мръсни дрипави деца.
Десет години бяха изминали от времето, когато Дух бе това малко момче. Донякъде той си даваше сметка, че бълнува — че треската от раната го подмята на вълните си, че умът му е под влияние на спомени от миналото. Остави ги да го завладеят. Опитите да се съсредоточи върху настоящето поглъщаха твърде много енергия.
Та така си припомни онова злополучно събитие. Над него се беше надвесил някакъв огромен мъж — в онези години всички мъже му се струваха огромни. Мъж с почернялата кожа и почервенелите очи на миньор. Мъжът се изплю на мръсния под до Дух и се обърна към останалите скаа в помещението. Бяха много. Някои плачеха и сълзите оставяха бледи дири по калните им бузи.
— И така — обяви едрият мъжага. — Спипах го. Сега какво?
Хората се спогледаха. Някой тихо затвори външната врата и червеникавата светлина откъм улицата изчезна.
— Има само едно нещо, което можем да направим — обади се друг. — Да го предадем.
Дух вдигна глава и срещна погледа на разплакана жена. Тя отмести очи.
— Бешело където на кой е? — попита той.
Едрият мъж се изплю отново, натисна шията на Дух с подметка и го прикова към грубия дъсчен под.
— Не биваше да го оставяш да търчи с онези улични хулигани, Маргел. Нищо не му се разбира сега на проклетото хлапе.
— И какво ще стане, ако го предадем? — попита един от мъжете. — Ами ако решат, че и ние сме като него? Може да ни екзекутират до един! Виждал съм го това. Предадеш им някого, а онези… твари идват да търсят всички, които са го познавали.
— Такива кат него го имат от семейството — потвърди друг мъж.
Възцари се тишина. Всички знаеха за семейството на Дух.
— Ще ни избият — повтори изплашеният мъж. — Знаете, че ще го направят! Виждал съм ги онези, с шиповете в очите! Казват, че са духове на смъртта.
— Не можем да го оставим да търчи наоколо — подхвърли някой. — Ще разберат какъв е.
— Само едно нещо може да се направи — заяви едрият мъж и натисна още по-силно с крак шията на Дух.
Присъстващите — поне тези, които Дух можеше да види — кимнаха мрачно. Не можеха да го предадат. Не можеха и да го пуснат. Но никой не би се поинтересувал за изчезнало улично хлапе. Нито един инквизитор или принудител не би разпитвал за мъртво дете, намерено на улицата. Скаа умираха непрестанно.
Такъв бе животът в Последната империя.
— Татко… — прошепна Дух.
Натискът на подметката се усили.
— Ти не си ми син! Синът ми отиде в мъглите и не се върна! Ти трябва да си мъглив дух.
Момчето понечи да възрази, но почти не можеше да говори. Едва си поемаше въздух. В стаята стана още по-тъмно. Но въпреки това слухът му — неестествено чувствителен, подсилен от нещо, което не разбираше — долови тих звън.
Монети.
Натискът върху шията му отслабна. Вече си поемаше свободно дъх и зрението му се върна. А на земята пред него бяха изсипани красиви медни монети. Скаа не получаваха заплащане за работата си — вместо това даваха на миньорите храна, колкото да не умрат от глад. Но Дух бе виждал понякога монети да преминават от ръцете на един благородник в друг. Като малък веднъж дори намери медна паричка, изгубена в прахоляка на улицата.
Едно по-яко момче едва не го преби до смърт заради нея Сетне някакъв благородник преби момчето, когато се опита да я похарчи. И разбра, че скаа не биваше да държат в себе си пари — бяха твърде ценни и опасни. Но ето че сега всички очи в помещението бяха втренчени в това невероятно съкровище — изсипаната кесия.