— Кесията в замяна на момчето — каза един глас. Идеше откъм масата в дъното и хората там се отдръпнаха встрани.
Мъжът не гледаше Дух. Седеше и кротко похапваше каша. Лицето му бе разкривено и съсухрено, като от кожа, останала твърде дълго на слънце.
— Е? — попита той и гребна поредната лъжица.
— Откъде имаш толкова много пари? — попита навъсено бащата на Дух.
— Не е твоя работа.
— Не можем да пуснем момчето да си върви! — обади се някой. — То ще ни предаде! Заловят ли го, ще им каже всичко, което знае!
— Няма да го заловят — заяви съсухреният мъж и отново гребна от кашата. — Ще дойде с мен в Лутадел. Но ако не ми го дадете, аз ще ида да ви издам на принудителите. — И огледа присъстващите с присвити очи. — Освен ако не убиете и мен.
Бащата на Дух вдигна обувка от шията му и пристъпи към съсухрения мъж. Но майка му го улови за ръката и го спря.
— Недей, Джедал — помоли го тихо. Но Дух все пак я чу. — Той ще те убие.
— Той е предател — заяви гневно бащата на Дух. — Служи в армията на лорд Владетеля.
— Той ни дава пари. По-добре да ги вземем, отколкото да затрием момчето.
Бащата на Дух я погледна гневно.
— Ти го направи! Ти прати да го повикат! Знаеше, че ще поиска да отведе момчето!
Майката на Дух сведе глава.
Съсухреният мъж най-сетне остави лъжицата и се изправи. Хората край него се отдръпнаха изплашено. Докато мъжът пресичаше помещението, Дух забеляза, че куца.
— Хайде, момче — рече мъжът, без да го поглежда, и отвори вратата.
Дух скочи. Погледна майка си, после баща си и бавно отстъпи към вратата. Джедал се наведе и почна да събира монетите. Маргел срещна за миг погледа му и извърна лице. „Това е всичко, което мога да ти дам“ — говореха очите й. Дух се обърна, почеса се по врата и изтича навън, при червеникавата светлина и непознатия. Мъжът куцукаше по улицата. Спря и погледна Дух.
— Как се казваш, момче?
Дух отвори уста, но не отговори. Изглежда, досегашното му име вече нямаше значение.
— Лестибърнс — изломоти той.
Възрастният мъж дори не трепна. След време Келсайър реши, че Лестибърнс е твърде сложно за произнасяне име, и го нарече с кратичкото „Дух“. Дух така и не разбра дали Клъбс владее уличния жаргон на Изтока. И да беше така, с нищо не показа, че е схванал връзката.
Лестибърнс. На местния жаргон — Изтърсака.
24.
Сега вече вярвам, че разказите, легендите и пророчествата на Келсайър за Единайсетия метал са измислени от Гибелта. Келсайър търсеше начин да убие лорд Владетеля, а Гибелта — както винаги коварна — му го е осигурила.
Тайната наистина е била жизненоважна. Единадесетият метал осигурява ключа, необходим за победата над лорд Владетеля. Но дори това е било манипулирано. Лорд Владетеля е знаел какви са целите на Гибелта и никога не би я освободил от Кладенеца на Възнесението. Ето защо Гибелта се е нуждаела от пионки — и за да се сдобие с тях, е трябвало да премахне лорд Владетеля. Дори най-великата ни победа се оказа дело на Гибелта.
Изминаха дни, а думите на МеЛаан продължаваха да отекват в съзнанието на ТенСуун.
„Дойде тук, донесе ужасни новини и ще ни оставиш сами да решаваме проблемите?“
Всичко изглеждаше толкова просто през годината, в която го държаха затворен. Щеше да каже каквото имаше да казва и после да приеме наказанието, което си е заслужил.
Но сега, колкото и да бе странно, вечният затвор му се струваше твърде лесен изход. С какво щеше да е по-добър от Първото поколение, ако позволеше да го отстранят по такъв начин? Ако обърнеше гръб на назрелите проблеми, ако престанеше да се интересува от това, което става във външния свят?
„Глупак — мислеше си той. — Ще бъдеш затворен завинаги — или поне докато кандра не бъдат унищожени и не умреш от глад. Това не е лесен изход! Но като приемаш наказанието си, ти постъпваш по единствения почтен начин“.
Само дето с това оставяше МеЛаан и другите да бъдат унищожени, тъй като водачите им отказваха да вземат каквито и да било мерки. Нещо повече, щеше да остави Вин без информацията, от която тя се нуждаеше. Дори дълбоко в недрата на Родината долавяше от време на време мощни трусове. Земетресенията бяха все още далечни и останалите просто не им обръщаха внимание. Но ТенСуун не можеше да остане безразличен.
Краят сигурно наближаваше. Ако наистина беше така, Вин трябваше да узнае истината за кандра. За техния произход, за вярванията им. Може би дори щеше да успее да се възползва от Завета. Но колкото повече разкриеше пред Вин, толкова по-голямо щеше да е предателството към собствения му народ. Ако знаеха за тревогите му, хората вероятно биха сметнали за нелепо да се колебае точно сега. Но пък до този момент греховете му бяха по-скоро резултат от импулсивни действия — едва по-късно си бе дал сметка какво е направил. Друго щеше да е, ако си пробие път към свободата със сила. Ако го направи преднамерено, по собствена воля.