Затвори очи. Усещаше хладината, която полъхваше от стените. Все още се намираше в голямата пещера, празна в часовете за отдих. Какъв смисъл? Дори с Благодатта на Съзнанието — която му позволяваше да се съсредоточи въпреки неудобството на клетката — пак не можеше да измисли начин да се измъкне от своя затвор и да надвие стражите от Пето поколение, които притежаваха Благодатта на Силата. Беше в капан.
И в известен смисъл това му действаше успокояващо. Бягството не беше възможност, на която би се спрял — кандра просто не постъпваха така. ТенСуун беше нарушил Договора и заслужаваше наказание. Беше въпрос на чест да приемеш последствията от постъпките си.
Нали?
ТенСуун се намести. За разлика от кожата на хората, неговата не се жулеше или търкаше от постоянен натиск или триене, тъй като той можеше да преустройва тялото си и да премахва раните. Виж, нищо не можеше да се направи за терзаещите го чувства, които се пораждаха от принудата да пребивава безкрайно дълго в толкова тясно пространство.
Долови някакво движение и с изненада установи, че към него се приближават ВарСел и още няколко едри Пети — телата им от кварцови камъни поразяваха с размерите и разцветката си.
„Нима вече е време?“ — помисли си ТенСуун. С Благодатта на Съзнанието можеше да извиква в спомените си всеки ден, прекаран зад решетките. В никакъв случай не бе изтекъл отреденият срок. Намръщи се, като видя, че един от Петите носи голяма торба. За момент го завладя паника — представи си как го отнасят някъде в тази торба.
Но пък тя вече беше пълна.
Да смее ли да се надява? Бяха минали дни от разговора му с МеЛаан и макар че тя бе идвала няколко пъти да го поглежда, не бяха разменили нито думичка повече. Почти бе забравил за онова, което й бе казал, думи, произнесени с надеждата да бъдат чути от някои от ласкателите на Второ то поколение.
ВарСел отвори клетката и хвърли торбата вътре. Тя изтрака с познат звук. Кости.
— Ще носиш тези на процеса — заяви ВарСел, приведе се и доближи сияещото си лице до лицето на ТенСуун. — Разпореждания на Второто поколение.
— Какво не им е наред на костите, които нося сега? — попита предпазливо ТенСуун, докато отваряше торбата. Не знаеше дали да се чувства засрамен, или развълнуван.
— Смятат да ти строшат костите — като част от наказанието — заяви с усмивка ВарСел. — Нещо като публична екзекуция — при която обаче осъденият оцелява. Пошла история, знам, но е необходим назидателен пример… нека младите се учат.
Стомахът на ТенСуун се сви. Вярно, че кандра можеха да преустройват телата си, но усещаха болка също толкова мъчително и остро, колкото хората. Щяха да са нужни свирепи удари, за да му начупят костите, а с Благодатта на Съзнанието нямаше никакъв шанс да разчита, че ще припадне.
— Все още не разбирам смисъла от ново тяло — заяви той, докато вадеше костите.
— Защо трябва да разваляме един чудесен комплект човешки кости, Трети? — попита ВарСел и затръшна вратата на килията. — След няколко часа ще дойда за сегашния ти скелет.
Бедрената кост, която извади ТенСуун, не беше човешка, а кучешка. На голяма овчарка. Това бе тялото, което бе носил, когато се върна в Родината преди година. Той стисна гладката кост и стисна и очи.
Преди седмица бе обяснявал на висок глас колко ненавистно му е било това кучешко тяло, надявайки се шпионите на Вторите да отнесат новината на своите господари. Второто поколение бе много по-привързано към традициите от МеЛаан, а дори тя бе сметнала идеята да се превъплъщаваш в куче за отвратителна. За Вторите да го принудят да се върне в животинско тяло сигурно бе ужасно наказание.
Точно на това бе разчитал ТенСуун.
— Ще изглеждаш добре с това тяло — подсмихна се ВарСел, преди да си тръгне. — А когато дойде часът за наказание, всички ще видят какво представляваш всъщност. Нито една кандра не бива да нарушава своя Договор.
ТенСуун потърка с пръст гладката кост, заслушан в смеха на ВарСел. Петият изобщо нямаше представа, че току-що му е осигурил средството за бягство.
25.
Балансът. Има ли го?
Почти го бяхме забравили. Във времето преди Рухването скаа често го обсъждаха. През трети и четвърти век той бил любима тема на философите, но по времето на Келсайър те рядко се сещаха за него.
Да, той съществува. Налице са физиологични различия между скаа и благородниците. Когато променил човечеството така, че хората да могат да съжителстват със саждите, лорд Владетеля направил и някои други корекции. Едни групи хора — благородничеството — били по-малко плодовити, но по-високи, по-силни и по-интелигентни. Други — скаа — били прекроени да са ниски, издръжливи и да имат по много деца.