Подозирам, че въпреки омразата си към кхленийския народ — чийто представител е бил и Аленди — Рашек е изпитвал скрита завист. В онези ранни времена Терис е бил изостанала страна на пастири, в сравнение с тях кхленийците са били истински културни космополити. Колкото и да е иронично, логично е новата империя на Рашек да имитира възвишената култура на народа, който той е ненавиждал.
Дух беше в своето малко, състоящо се само от една стая скривалище, което, разбира се, беше нелегално. Гражданина забраняваше подобни места, където хората можеха да живеят, без да бъдат наблюдавани и проследявани. За щастие забраната не бе достатъчна, за да бъдат премахнати.
Само ги правеше по-скъпи.
Дух имаше късмет. Смътно си спомняше как се бе измъкнал от горящата сграда, стиснал шест аломантични стъкленици, кашлящ от дима и окървавен. Не помнеше целия обратен път до леговището. Вероятно трябваше отдавна да е мъртъв. Дори след като бе оцелял в пожара, собственикът на тайната му квартира можеше да го предаде при първото съмнение. Още повече, че такива деяния се поощряваха с награда.
Все пак най-важното бе, че е жив. Може би останалите крадци в скривалището хранеха някакви подозрения към него. Или просто не ги интересуваше. Както и да е, по-важното сега бе, че можеше да се изправи пред малкото огледало на стената и да огледа пораженията.
„Жив съм… — рече си. — И се чувствам доста добре“.
Протегна се и усети как пукат костите му. Раната го болеше по-малко, отколкото би трябвало. На мъждивата светлина виждаше, че ръбовете й са се затворили. В стомаха му гореше пютриум — чудесна добавка към познатия пламък на калай.
Дух бе нещо, което не би трябвало да съществува. В аломантията хората притежаваха или само една от осемте основни способности, или всичките четиринайсет. Една или всичките. Никога две. А ето, че Дух гореше без проблеми цели два метала. По някакъв начин се бе сдобил със способността да използва пютриум. Но по-изумително бе другото чудо.
Беше видял духа на Келсайър. Оцелелия се бе върнал и се бе показал пред Дух.
Нямаше представа как да реагира на подобно събитие. Дух не беше особено религиозен, но… все пак ставаше въпрос за отдавна умрял човек. За човек, когото смятаха за бог и който бе дошъл да му спаси живота. Страхуваше се да не би да е станал жертва на халюцинация. Но ако беше така, откъде дарбата да гори пютриум?
Поклати глава и посегна към превръзката, но забеляза нещо да проблясва в огледалото и спря. Приведе се напред, разчитайки, както винаги, на разсеяната звездна светлина, идеща от прозорчето. С подсилено от калай зрение не беше особено трудно да види късчето метал, стърчащо от кожата на рамото му, макар да се показваше съвсем мъничко.
„Това е върхът на меча на онзи тип — осъзна Дух. — Който ме промуши. Мечът се счупи — и острието е останало забито в мен“. Стисна зъби и понечи да го извади.
— Не — произнесе Келсайър. — Остави го. Това острие, също като раната, която имаш, е знак за твоето оцеляване.
Дух се облещи. Огледа се, но този път не видя призрак. Само гласът. Беше сигурен, че го е чул.
— Келсайър? — попита колебливо той.
Не последва отговор.
„Да не би да полудявам? Или… какво учи Църквата на Оцелелия?“ Възможно ли бе Келсайър да се е превърнал в нещо по-всемогъщо — нещо, което бди над своите последователи? Ако е така, винаги ли е бдял над него? Защото това бе малко… обезпокоително. Всъщност кой би се оплаквал, когато са му дарили способността да гори пютриум?
Дух тръсна глава, после нахлузи ризата. Трябваше му още информация. Колко време е бил в безсъзнание? Какво прави Куелион? Дали другите от групата са пристигнали в града?
Забравил за странната случка, той се измъкна безшумно от стаята и закрачи по тъмната улица. Скривалището му не беше особено впечатляващо — стая с тайна врата в тясна сенчеста уличка. Но беше по-добре, отколкото да живее в някой пренаселен бордей, край каквито минаваше, докато се спускаше към покрития с мъгла град.
Гражданина обичаше да повтаря, че всичко в неговата малка утопия е идеално, но Дух не се изненадваше, че и тук, както в много други градчета, има бедняшки квартали. В Ортьо имаше много хора, които по едни или други причини предпочитаха да живеят далече от бдителния поглед на Гражданина. Повечето се бяха заселили в едно кварталче край затлачения канал Грапата, далече от централните улици.